Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Приближаваше се все повече към истината. Майкъл също.

Уилям бе на двайсет години. Майкъл бе само на седемнайсет.

Убиваха заедно от пет години и ставаха все подобри в това.

Бяха непобедими.

Безсмъртни.

Същата нощ двамата братя излязоха на лов в градчето Мил Вали, окръг Марин. Мястото бе красиво, ниски планини, обрасли с големи вечнозелени дървета и евкалипти. Къщата от секвоя бе на около стотина метра нагоре по един стръмен каменист склон, който двамата изкачиха с лекота. Тухлена алея водеше към двойната дървена врата.

— Трябва да заминем за известно време — каза Уилям на Майкъл, без да се обръща назад. — Господаря ни възложи мисия. Сан Франциско бе само началото.

— Отлично — каза Майкъл и се усмихна. — Това, което направихме там, много ми допадна. Кои са хората, които живеят в тази красива скъпа къща?

Уилям сви рамене.

— Просто плячка. Не са никои.

Майкъл се нацупи.

— Защо не искаш да ми кажеш кои са?

— Господаря каза да не говорим и да не водим котката.

Майкъл не зададе повече въпроси. Подчиняваше се на Господаря безпрекословно.

Господаря му казваше как да мисли, чувства и действа.

Господаря не се отчиташе пред никого, никой не стоеше над него.

Господаря презираше външния свят също като тях.

Това място определено принадлежеше на външния свят. Голямата къща имаше всички белези: грижливо поддържани градини, които се поливаха ежедневно, малко езерце, пълно с японски шарани, тераси на няколко нива, които водеха към голяма къща с повече от десет стаи — в която живееха само двама души. Можеше ли човек да е по-противен?

Уилям тръгна право към входната врата и Майкъл го последва. Антрето бе високо шест метра, имаше абсурдно натруфен кристален полилей и спираловидно стълбище, водещо към небето.

Откриха двойката в кухнята — приготвяха си късна вечеря. И двамата участваха в готвенето като добри душици, каквито бяха.

— Юпитата си играят — каза Уилям и се усмихна.

— Уха! — възкликна мъжът и вдигна високо и двете си ръце. Беше около метър и деветдесет и здраво сложен. Помагаше за приготвянето на вечерята, като миеше някакви зеленчуци на мивката.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите вие двамата? Я да излезем навън да се разберем.

— Ти си адвокатката, която създава проблеми — каза Уилям и посочи жената. Тя бе малко над трийсетте, с къса руса коса, високи скули, слаба, с малки гърди. — Дойдохме за вечеря.

— И аз съм адвокат — обади се напереният мъж. — Не мисля, че вие двамата сте поканени. Сигурен съм в това. Махайте се! Чувате ли? Хайде, тъпанари, хващайте си пътя!

— Ти си заплашила Господаря. — Уилям продължи да говори на жената. — Така че той ни изпрати тук.

— Артър, ще се обадя на полицията — каза най-после жената. Тя вече бе изплашена, гърдите й се надигаха и спускаха учестено под тениската. Държеше малък мобилен телефон в ръката си и Уилям се учуди дали не го е извадила от задника си. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Стигна до нея за секунда, а Майкъл се хвърли върху мъжа със същата лекота. Братята бяха невероятно бързи и силни и го знаеха.

Изръмжаха шумно, но това бе само тактика за сплашване.

— Имаме пари в къщата. За бога, не ни наранявайте — мъжът изпищя силно, почти като жена.

— Не ни трябват мръсните ви пари — нямаме полза от тях. Ние не сме серийни убийци или нещо такова — каза им Уилям.

Той захапа сочния розов врат на съпротивляващата се жена и тя спря да се бори с него. Просто така, за секунда — вече бе негова. Втренчи се в очите му и загуби съзнание. Една сълза се търколи по бузата й.

Уилям не вдигна повече глава, докато не се почувства сит.

— Ние сме вампири — прошепна той най-после на убитата двойка.

През втория ми ден в Сан Франциско работих в една малка преградена кабинка близо до бюрото на Джамила Хюз в полицейското управление. Присъствах на два брифинга, които тя направи във връзка с убийствата в парка „Голдън Гейт“ и на които представи фактите задълбочено и изключително професионално. Бях силно впечатлен.

Обаче всичко в този случай бе странно и някак объркано. Още никой не бе измислил нещо полезно, никой нямаше добри идеи, поне аз не бях чул за такива. Единственото, което знаехме със сигурност, бе, че хората бяха убити по особено ужасен начин. Това се случва все по-често в наши дни.

Към обяд иззвъня мобилният ми телефон.

— Само проверявам как си — каза Мислителя. — Как е в Сан Франциско, Алекс? Очарователен град. Дали няма да оставиш сърцето си там? Мислиш ли, че е добро място, където човек да умре? А какво ще кажеш за инспектор Хюз? Харесваш ли я? Тя е много красива, нали? Точно твоят тип. Ще чукаш ли Джамила? Ако да, побързай. Tempus fugit 1 1 Времето лети (лат.). — Б.пр. . — Той затвори.