Джеймс Патерсън: Теменужките са сини

— Обичам ви — казах им, преди да се разделим. — Какво ще кажете?

— И ние те обичаме — отвърнаха в хор Деймън и Джени.

— И затова ти позволяваме да ни засрамваш така пред училище и пред погледите на всичките ни приятели — заяви Джени и ми се изплези.

— Повече никакво возене до училище — казах й аз. После и аз им се изплезих, преди да се обърнат и да хукнат при приятелите си. За мое съжаление растяха твърде бързо.

Обадих се на Кайл Крейг от летището и той ми каза, че най-добрият му екип в Куонтико проверява за сходни случаи на убийства из цялата страна. Подчерта, че според него този случай е колкото ужасяващ, толкова и важен. Запитах се какво още знае той. Обикновено знаеше повече, отколкото казваше.

— Рано си станал, Кайл, и вече работиш усилено. Този случай е привлякъл изцяло вниманието ти. Защо така?

— А как иначе? Случаят е уникален. Не съм виждал нищо подобно на него. Инспектор Джамила Хюз ще те посрещне на летището, ако успее. Тя ръководи разследването, казаха, че е много добра. В отдел „Убийства“ в Сан Франциско работят само две жени и тя е една от тях, така че вероятно наистина си разбира от работата.

По време на полета от Вашингтон четях и препрочитах факсовете, които бях получил сутринта относно ужасните убийства в парка „Голдън Гейт“. Първоначалните бележки на инспектор Хюз от местопрестъплението бяха точни и подробни, но най-вече потресаващи.

Водех си свои бележки на основата на нейните: използвах мои си съкращения, правех го при всеки случай, по който работех.

Жертви — мъж и жена, намерени мъртви в 3:20 през нощта в парка „Голдън Гейт“, Сан Франциско. Защо там? Да посетя парка, ако е възможно.

Жертвите — обесени за краката на един дъб. Защо? За да се източи кръвта от телата? Защо да се източва? Някакъв обред на прочистване? Духовно пречистване?

Телата — голи и плувнали в кръв. Защо голи? Еротичен подтекст? Сексуални убийства? Или просто проява на бруталност? Да се изложат пред очите на другите поради някаква причина?

Краката, ръцете и гръдният кош на мъжа са жестоко нарязани — жертвата изглежда многократно ухапана. Мъжът в действителност е умрял от ухапванията!!!

Жената е изпохапана — но не толкова жестоко. Също има разрези, направени с нещо остро. Умряла от масивна кръвозагуба: жената е загубила над 40% от кръвта си.

Малки червени точки на мястото, където глезените на жертвите са завързани. Описани като подкожни кръвоизливи от съдебния лекар.

Следите от зъби по тялото на мъжа са от някакво голямо животно. Възможно ли е изобщо това? Какво животно би нападнало човек, излязъл да тича в голям градски парк? Изглежда доста невероятно, меко казано.

Бяло вещество по краката и стомаха на мъжа. Може би семенна течност. Каква игра са играели убийците? Садо-еротична?

Спомних си подобния случай във Вашингтон. Как бих могъл да го забравя?

Шестнайсетгодишно момиче, избягало от дома си в Орландо, Флорида, бе намерено мъртво и жестоко обезобразено в хотелска стая в центъра на града. Казваше се Патриша Доун Камерън. Сходствата с убийствата в Калифорния бяха прекалено набиващи се на очи, за да се пренебрегнат. Момичето във Вашингтон бе жестоко изпохапано по цялото тяло. Бе обесено за краката на кабела на лампата в хотелската стая.

Открили тялото й, когато в крайна сметка кабелът не издържал тежестта и се скъсал, при което трупът паднал шумно на пода. Патриша Камерън бе умряла от масивна кръвозагуба. Бе загубила почти 70% от кръвта си.

Първият въпрос бе съвсем очевиден.

Защо му е на някого толкова много кръв?

Още си мислех за странните, ужасни ухапвания и изгубената кръв, когато слязох от самолета и се озовах на претъпканото международно летище на Сан Франциско. Огледах се за инспектор Джамила Хюз. Според слуховете тя бе привлекателна чернокожа жена.

Забелязах, че един господин близо до изхода чете „Икзаминър“. Видях голямото заглавие на първа страница: Ужас в парка „Голдън Гейт“, двама убити.

Не видях никой да ме чака, така че започнах да се оглеждам за табелите, упътващи към спирките на обществения транспорт. Носех само ръчен багаж; бях обещал да се прибера у дома до събота, за концерта на Деймън. Бях обещал и възнамерявах отсега нататък винаги да спазвам обещанията си. Честна дума.

Една жена се приближи до мен, когато тръгнах към изхода.

— Извинете, вие ли сте детектив Алекс Крос?

Забелязах я точно преди да ме заговори. Беше с дънки и черно кожено яке, облечено върху бледосиня тениска. После забелязах издайническата подутина от кобура на кръста й. Беше към трийсет и пет годишна, симпатична на вид, земна, приятна като за детектив от отдел „Убийства“, които обичайно са леко навъсени.