Джеймс Патерсън: Теменужките са сини

Забелязах, че сме стигнали до изхода от Ди стрийт. После навлязохме в тунела на Трета улица. Къде беше той?

— Всичко наред ли е, Алекс? Струваш ми се малко разсеян — каза Мислителя.

— Не, разполагаш с цялото ми внимание. Партньоре. Наслаждавам се на малкия ни сутрешен разговор.

— Не знам защо се оказва толкова трудно — оплака се техникът от ФБР.

Защото той е Мислителя , искаше ми се да му извикам в отговор.

Видях вдясно Вашингтонския конгресен център. Микробусът направо летеше със сто — сто и двайсет километра в час по градските улици.

Подминахме хотел „Ринесънс“. Откъде, по дяволите, се обаждаше Мислителя?

— Мисля, че го открихме. Съвсем близо сме — каза развълнувано единият от младите агенти.

Микробусът на ФБР спря и вътре внезапно настана хаос. Двамата със Сампсън извадихме пистолетите си. Пипнахме го. Не можех да повярвам, че го пипнахме.

После всички в микробуса изръмжаха недоволно и запроклинаха. Погледнах навън и поклатих ядосано глава.

— Боже господи, можете ли да повярвате? — извика Сампсън и блъсна с юмрук по стената на микробуса. Намирахме се на Пенсилвания авеню 935, сградата „Джей Едгар Хувър“, главната квартира на ФБР.

— Сега пък какво става? — попитах агента, който ръководеше операцията. — Къде, по дяволите, се дяна той?

— Мамка му, сигналът отново блуждае. Отново се движи извън Вашингтон. Добре, сега пък се върна в града. Боже, сигналът току-що изскочи извън окръг Колумбия.

— Довиждане, Алекс. Поне засега. Както вече ти казах, ти си следващият — каза Мислителя и ми затвори.

Остатъкът от деня ми бе дълъг, тежък и потискащ. Повече от всичко се нуждаех да се разсея от Мислителя.

Не съм сигурен кога или откъде или как бях събрал смелост, но тази вечер имах среща. Щях да излизам с една адвокатка от кабинета на областния прокурор тук, във Вашингтон. Елизабет Муър бе невероятно забавна и приятно безцеремонна. Беше едра жена с много сладка усмивка, която караше и мен да се усмихвам. Вечеряхме в ресторант „Марсел“ във Фоги Ботъм, който е много подходящо място за такива срещи. Френска кухня с фламандски привкус. Вечерта не можеше да протече по-добре. Според мен, а бях сигурен, че и Елизабет е на същото мнение.

След като сервитьорът се отдалечи с поръчката ни за десерт и кафе, Елизабет леко постави ръката си върху моята. Масата ни бе осветена от една-единствена свещ в кристален свещник.

— Добре, Алекс. Минахме през всички подготвителни маневри. Те определено ми харесаха — каза тя. — Къде е уловката обаче? Трябва да има някаква уловка. Определено. Всички добри мъже са заети. Знам го от опит. Така че защо се държиш така, сякаш сме на среща?

Разбирах много добре какво има предвид Елизабет, но се престорих на леко озадачен.

— Уловка? — свих рамене, после се подсмихнах.

Тя се засмя на глас.

— Ти си на колко — трийсет и девет — четирийсет?

— Четирийсет и две, но благодаря все пак — казах аз.

— Издържа успешно всеки тест, на който бих могла да те подложа…

— Например?

— Например това, че избра да вечеряме в този страхотен ресторант. Романтичен, но не прекалено. Например че дойде точно на минутата да ме вземеш. Например че наистина се заслуша, докато ти говорех за някои от нещата, които ме интересуват. Например че си много красив — не че това има значение за мен. Да, така е.

— Освен това обичам децата и не бих имал нищо против да се сдобия с още няколко — добавих аз. — Прочел съм всички романи на Тони Морисън. Мога съвсем прилично да се оправям с водопроводни повреди. Мога и да готвя, ако се налага.

— Уловката? — настоя тя. — Хайде, изплюй камъчето.

Сервитьорът се върна с кафето и десертите ни и точно докато той наливаше димящата течност в чашата на Елизабет, пейджърът ми иззвъня.

О, боже!

По дяволите!

Погледнах през масата към нея и примигнах. Определено аз примигнах първи от двамата.

— Имаш ли нещо против да отговоря на това обаждане? Важно е. Разпознавам номера — ФБР в Куонтико. Няма да се бавя. Веднага се връщам.

Отидох във фоайето пред тоалетните и извадих мобилния си телефон. Обадих се на Кайл Крейг във Вирджиния. Кайл бе мой добър приятел от години, но откакто станах полицай за свръзка между Бюрото и вашингтонската полиция, го виждах твърде често. Той постоянно ме привличаше в разследването на най-отвратителните случаи на убийства, с които се занимаваше ФБР Напоследък не се радвах на обажданията му. Сега пък какво се беше случило?