Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

— Няма начин, готин. Никой не може да се промъкне покрай мен. Ох, как ми се ще да се опита!

— Внимавай, Джон. Веднага тръгвам обратно за Вашингтон. Моля те, внимавай. Той е луд. Той не просто е убил Бетси. Той се е гаврил с нея.

Затворих телефона и се втурнах с всичка сила към старото си порше.

Мобилният телефон иззвъня точно преди да се кача в колата.

— Крос. — Вдигнах, без да спирам, опитвайки се да закрепя телефона между рамото и брадичката си.

Пак беше той. Смееше се маниакално.

— Можеш да се успокоиш, доктор Крос. Чувам, че си задъхан. Няма да се занимавам с тях тази вечер. Просто те занасях. Забавлявах се за твоя сметка. В момента бягаш, нали? Продължавай да бягаш, доктор Крос. Но няма да си достатъчно бърз. Не можеш да ми избягаш. Защото искам точно теб. Ти си следващият, доктор Крос.

Лейтенантът от американската армия Марта Уайът и приятелят й сержант Дейвис O’Xapa напредваха с бърз ход, докато вечерната мъгла се спускаше като жълтеникав облак над парка „Голдън Гейт“ в Сан Франциско. Двамата изглеждаха красиви, дори впечатляващи на избледняващата дневна светлина.

Марта чу първото ниско ръмжене и си помисли, че навярно е куче, загубило се в хубавата част на парка, която се простираше от Хейт Ашбъри до океана. Чу се толкова далече от тях, че Марта не се разтревожи.

— Голямото кууууче! — подхвърли тя на Дейвис, докато двамата тичаха нагоре по стръмния хълм, от който се разкриваше зашеметяваща гледка към висящия мост, който свързваше Сан Франциско и окръг Марин. „Голямо кууууче“ бе израз, който двамата използваха за всичко прекомерно голямо — от реактивни самолети до сексуални атрибути и много големи кучета.

Скоро гъстата мъгла щеше напълно да обвие моста и залива, но засега гледката бе великолепна, несравнима, едно от любимите им неща в Сан Франциско.

— Обичам тази алея, този красив мост, залеза — цялото това великолепие — каза Марта спокойно и напевно. — Но няма да се отдавам на лоша поезия. Време е да сритам добре оформения ти стегнат задник, O’Xapa.

— Това ми звучи като евтин женски шовинизъм — измърмори той, но усмивката му разкриваше най-белите зъби, които тя бе виждала някога и до които бе докосвала езика си.

Марта ускори леко темпото си. Тя бе звездата на отбора по бягане в пресечена местност в университета си и все още бе в отлична форма.

— Хм, това ми прилича на началото на оправданието на победения.

— Да видим кой ще спечели и тогава да говорим. Победеният ще плати вечерята.

— Вече усещам вкуса на мексиканската кухня. Мммм, вкусно.

Внезапно шеговитият разговор на двамата бегачи бе прекъснат от много по-силно изръмжаване. Чуваше се и от по-близо.

Не изглеждаше възможно куче да пробяга такова голямо разстояние толкова бързо. Може би в околността имаше две големи кучета.

— Нали в този парк няма котки? — попита Дейвис. — Имам предвид котки от рода на планинските лъвове.

— Не, разбира се, че няма. Спокойно, приятел. Намираме се в Сан Франциско, не насред Монтана — поклати глава Марта. Капчици пот отхвръкнаха от късо подстриганата й червеникавокафява коса. В този момент й се стори, че чува стъпки. Някой излязъл да побяга като тях, но с голямото си куче?

— Я най-добре да се махаме от тази гора — предложи Дейвис.

— Защо не. Този път съм съгласна с теб. Който стигне последен до паркинга, става само за кучешка храна.

— Не е смешно, лейтенант Марта. Лоша шега. Започва да става малко зловещо.

— Не знам дали има големи котки по тези места, но май току-що видях едно плашливо котенце.

Ново силно ръмжене — съвсем близо до тях. Следваше ги по петите. И то с бясна скорост.

— Хайде! Да вървим! По-бързо! — каза Марта Уайът. Вече и тя бе леко изплашена, бягаше с всичка сила, а това значеше много бързо.

Още едно зловещо ръмжене прониза сгъстяващата се мъгла.

Лейтенант Марта Уайът определено бягаше все по-бързо. Разстоянието между нея и Дейвис нарастваше. Тя участваше в триатлони за забавление. А той работеше зад бюро, макар че определено изглеждаше много добре за счетоводител.

— Хайде, давай, не изоставай, Дейвис! Не изоставай! — извика тя през рамо.

Приятелят й от изминалата една година не отговори. Е, това слагаше точка на всички бъдещи спорове кой от двамата е в по-добра форма, кой е истинският атлет. Разбира се, Марта не се съмняваше в това от самото начало.

Следващото ръмжене и тежките стъпки върху падналите листа прозвучаха още по-близо. Почти я настигаха.