Джеймс Патерсън: Теменужките са сини

Но какво всъщност я настигаше?

— Марта! Зад мен има нещо. О, боже! Бягай! Бягай, Марта! — извика Дейвис. — Махни се веднага оттук!

Усети мощен прилив на адреналин. Наведе глава напред, сякаш се опитваше първа да достигне някаква невидима финална линия. Ръцете и краката й се движеха синхронно, като идеално действащи бутала на механизъм. Пренесе тежестта си напред, както правят всички добри бегачи.

Чу още викове зад себе си. Погледна назад, но не видя Дейвис. Писъците бяха толкова ужасяващи, че тя почти спря да тича. Но Дейвис бе нападнат от нещо кръвожадно. Марта осъзна, че е най-разумно да потърси помощ. Полицията. Някой.

Писъците на приятеля й отекваха в ушите й и тя бягаше напълно обзета от паника, без да осъзнава накъде се движи. Препъна се в някакъв издаден камък и се претърколи по стръмния хълм. Блъсна се в основата на едно дърво, но поне то спря падането й.

Като в просъница успя да се надигне. Боже, бе почти сигурна, че е счупила дясната си ръка. Прихвана я с лявата си ръка и побягна напред тромаво и със залитане.

Стигна до един от павираните тесни пътища, които се виеха из парка. Писъците на Дейвис бяха спрели. Какво се бе случило с него? Трябваше да намери помощ.

Видя чифт приближаващи се фарове на кола и изтича на средата на пътя. Застана точно върху осевата линия, чувствайки се като побъркана. За бога, та това беше Сан Франциско.

— Моля ви, спрете, моля ви, сирете! Хей, хей, хей! — Тя махаше със здравата си ръка и викаше колкото й глас държи. — Спрете! Трябва ми помощ!

Бялата кола се движеше бързо точно насреща й, но после, слава богу, спря рязко. Двама мъже изскочиха и се втурнаха към нея. Те щяха да й помогнат. На предния капак на колата имаше червен кръст.

— Помогнете ми. Моля ви! — каза Марта. — Приятелят ми е ранен.

Неочаквано нещата се влошиха още повече. Единият от мъжете я удари със затворен юмрук. Преди Марта да осъзнае какво става, падна тежко. Брадичката й се удари в паважа и отскочи като мокра топка. Нов силен удар почти я изпрати в безсъзнание.

Тя вдигна поглед, опита да го фокусира и в същия миг съжали за това. В нея се взираха огнени червени очи. Една уста зееше отворена. Две ужасни усти. Никога преди не бе виждала такива зъби. Бяха като наточени ножове. Резците бяха огромни.

Тя усети как зъбите се забиват в бузите й, после във врата. Как бе възможно? зъбите разкъсваха кожата й и Марта запищя, докато гърлото не я заболя. Тя се опитваше да се претърколи, извиваше се и риташе нападателите си, но без никаква полза. Те бяха невероятно силни. И двамата ръмжаха кръвожадно.

— Фантазия — прошепна единият в ухото на Марта. — Не е ли прекрасно? Каква късметлийка си. Да бъдеш избрана измежду всички красиви хора в Сан Франциско. Ти и Дейвис.

Беше съвършено утро с ясно синьо небе във Вашингтон — е, почти съвършено. Мислителя се обаждаше на мобилния ми телефон:

— Здрасти, Алекс. Липсвах ли ти? Ти ми липсваше, партньоре.

Негодникът ми се обаждаше по телефона всяка сутрин от повече от седмица. Обиждаше ме и ме заплашваше. Понякога просто ме псуваше в продължение на няколко минути, тази сутрин звучеше съвсем любезно.

— Какво очакваш от днешния ден? Имаш ли някакви големи планове? — попита той.

Всъщност имах — планирах да го заловя. Намирах се в един микробус на ФБР, който вече се движеше. Опитвахме се да проследим обаждането и очаквахме много скоро да установим точното му местонахождение. ФБР бяха уредили съдебна заповед и телефонната компания бе включена в операцията. Аз седях отзад в микробуса заедно с трима агенти от Бюрото и партньора ми Джон Сампсън. Потеглихме от дома ми на Пета улица веднага след като телефонът ми иззвъня и се движехме по Северната магистрала. Моята задача бе да го задържа на линия, докато проследим обаждането.

— Кажи ми за Бетси Кавалиър. Защо избра нея, а не мен? — попитах го.

— О, тя беше много, много по-красива — каза Мислителя. — И по-приятна за чукане.

Един от техниците говореше някъде зад мен. Опитах да слушам и двата разговора. Агентът каза:

— Напълно заслужава името си. Разполагаме с най-добрата апаратура и би трябвало веднага да открием откъде идва обаждането. Но поради някаква причина това не става.

— Защо не, по дяволите? — попита Сампсън и се приближи към останалите агенти.

— Не мога да кажа точно защо. Излизат ни различни местоположения, но постоянно се променят. Може би говори от мобилен телефон, докато шофира. Мобилните телефони са по-трудни за проследяване.