Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Нищо никога не започва, когато си мислим, че започва. Така че, разбира се, тази история не започва с жестокото, подло убийство на агента от ФБР и моя добра приятелка Бетси Кавалиър. Само си мислех, че започна с това. Грешката бе моя и се оказа сериозна и горчива.

Пристигнах в дома на Бетси в Уудбридж, Вирджиния, посред нощ. Никога преди не бях идвал тук, но не ми беше трудно да го открия. Линейките и ФБР вече бяха пристигнали. Светещите им сигнални лампи хвърляха червени и жълти отблясъци във всички посоки и обливаха двора и верандата с ярки струи светлина.

Поех си дълбоко дъх и влязох. Бях загубил равновесието си. Виеше ми се свят. Забелязах една висока блондинка на име Санди Хамъндс, която бе агент от ФБР Личеше, че е плакала. Тя бе приятелка на Бетси.

На една масичка в антрето видях служебния револвер на Бетси. До него имаше напечатано картонче, напомнящо за датата на следващия редовен проверовъчен изпит по стрелба, на който трябваше да се яви Бетси. Каква горчива ирония.

Принудих се да измина дългия коридор, който водеше до дневната. Къщата изглеждаше близо стогодишна и бе пълна с разни декоративни дреболии, по които Бетси много си падаше. Спалнята се намираше в края на коридора.

Веднага разбрах, че убийството е станало там. Криминолозите от ФБР и местните полицаи кръжаха около отворената врата като сърдити оси край разбунен кошер. В къщата цареше странна, нереална тишина. Беше ужасно, по-лошо нямаше накъде. Изобщо.

Още един от партньорите ми бе мъртъв.

Втори партньор ставаше жертва на брутално убийство за две години.

А Бетси бе много повече от партньор.

Как бе могло да се случи това? Какво означаваше?

Видях малкото тяло на Бетси, проснато на дървения под, и се вцепених. Притиснах длан към лицето си, рефлекс, който не можех да контролирам.

Убиецът я бе съблякъл гола. Не видях дрехите й никъде из стаята. Долната половина на тялото й бе плувнала в кръв. Беше използвал нож. Бе излял яростта си върху Бетси. Отчаяно исках да я покрия с нещо, но знаех, че не може.

Кафявите очи на Бетси се взираха в мен, но не виждаха нищо. Спомних си как целувах тези очи и това сладко лице. Спомних си смеха на Бетси, висок и мелодичен. Стоях неподвижно дълго време, скърбях за Бетси, изпълнен от болка заради това, че вече я нямаше. Исках да се обърна, но не помръдвах. Просто не можех да я оставя така.

Докато стоях в спалнята и се опитвах да измисля нещо смислено за убийството на Бетси, мобилният телефон в джоба на сакото ми иззвъня. Подскочих. Грабнах го, но се поколебах дали да отговоря, всъщност не исках.

— Алекс Крос — изрекох накрая.

Чух машинно обработен глас, който ме прониза като нож. Потреперих пряко волята си.

— Знам кой се обажда и дори знам къде си. В дома на бедната заклана Бетси. Чувстваш ли се малко като кукла на конец? Би трябвало — каза Мислителя. — Защото си точно това. Всъщност ти си любимата ми марионетка.

— Защо я уби? — попитах чудовището. — Нямаше нужда да го правиш.

Той се засмя с механичния си смях и косъмчетата по тила ми настръхнаха.

— Трябваше да се сетиш, че ще го направя, не мислиш ли? Нали си прочутият детектив Алекс Крос. Разкрил си толкова големи, важни случаи. Ти залови Гари Сонежи, Казанова. Разреши загадката на Джак и Джил. За бога, ти си впечатляваща личност.

Заговорих тихо:

— Защо не дойдеш да се справиш с мен още сега? Още тази вечер? Както казваш, знаеш къде съм.

Мислителя отново се засмя, тихо, почти без дъх.

— А защо пък да не убия баба ти и трите ти деца тази вечер? Знам ги къде са. Оставил си партньора си да ги пази, нали? Мислиш, че той може да ме спре? Джон Сампсън няма никакъв шанс насреща ми.

Затворих и изтичах навън. Обадих се на Сампсън във Вашингтон и той вдигна на второто позвъняване.

— Всичко наред ли е там? — попитах задъхан.

— Всичко е нормално, Алекс. Нямаме никакви проблеми. Обаче ти не ми звучиш добре. Какво става? Какво се е случило?

— Той каза, че ще дойде да убие теб, Нана и децата — казах на Джон. — Мислителя.