Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

— За съжаление бях. Това е и една от причините да си дам толкова зор и да осигуря разрешенията, необходими за ексхумацията на тялото. Мери Алис умря преди година и три месеца, но аз никога, никога няма да забравя в какво състояние я намерихме.

Двамата с Джамила се спогледахме. Още не бяхме чули подробностите около убийството. Все още наваксвахме с липсващата ни информация.

Гудс продължи:

— За мен бе пределно ясно, че е оставена така, че да бъде намерена. Двама младежи от Политехническия всъщност открили тялото. Паркирали колата си близо до хълмовете. Това е често посещавано място. Отишли да се разходят на лунна светлина. Сигурна съм, че после дълго са сънували кошмари. Мери Алис висяла на едно дърво, обесена за босите си крака. Гола. Убийците оставили само обиците й и малкия сапфир на пъпа й. Не я убили, за да я ограбят.

— Ами дрехите й? — попитах аз.

— Намерихме дрехите й — панталон, маратонки, тениска. Доколкото успяхме да установим, не бяха взели нищо от вещите й като трофей.

Погледнах Джамила.

— Убиецът се доверява на паметта си. Поради някаква причина не се нуждае от никакви сувенири от жертвите си. Или поне така изглежда. Това определено не попада в някой от обичайните модели поведение на серийните убийци.

— Така е. Съгласна съм напълно. Знаете ли какво е скарифициране? — попита детектив Гудс.

Кимнах.

— Попадал съм на такива случаи. Белези, рани. Най-често по ръцете и краката. Понякога на гърдите и гърба. Избягват лицето, защото в такъв случай ще бъдат разкрити и хората ще ги накарат да спрат. Обикновено човек сам си прави белезите.

— Точно така — съгласи се детектив Гудс. — Или Мери Алис е правела прорезни рани по кожата си през последните два-три месеца, или някой друг й ги е правел. Имаше повече от седемдесет такива белега по тялото си. Навсякъде, освен по лицето.

Белият събърбън на детектив Гудс зави по един чакълест път и след малко минахме през ръждясала желязна порта.

— Пристигнахме — съобщи Нанси Гудс. — Хайде да свършваме по-бързо. Гробищата ме изнервят. Никак не ми харесва това, което трябва да правим. Ужасно ме натъжава.

Мен също ме натъжаваше.

Все още не съм срещал относително разумен човек, който да не се изнервя, ако се намира в гробище нощем. Смятам себе си за умерено разумен, следователно бях нервен. Детектив Гудс беше права: това бе много тъжна история, трагичен завършек на живота на едно съвсем младо момиче.

Отвъд гробището започваха склоновете на планината Санта Лучия. Три патрулни коли от участъка в Сан Луис Обиспо вече бяха паркирали пред гроба на Мери Алис Ричардсън. Бусът на съдебния лекар също бе паркиран наблизо. Имаше и два очукани камиона без надписи.

Четирима работници от гробището разкопаваха гроба на силната светлина от сигналните лампи на патрулните коли. Пръстта изглеждаше плодородна и глинеста и гъмжеше от червеи. Когато дупката стана достатъчно дълбока, докараха едно малко багерче, с което да напреднат по-бързо.

Наблюдателите от полицията, включително и аз не можехме да правим нищо, освен да чакаме нетърпеливо край гроба. Пиехме кафе, говорехме си празни приказки, разменихме си няколко мрачни вица, но никой не се засмя.

Изключих мобилния си телефон. Не исках да чувам Мислителя или когото и да било тук, на гробището.

Към един през нощта ковчегът най-после се показа. В гърлото ми заседна буца, но продължих да гледам. До мен стоеше Джамила Хюз. Тя трепереше леко, но се владееше. Нанси Гудс се бе оттеглила в колата си. Умна жена.

Използваха железен лост, за да повдигнат плочата върху ковчега. Чу се неприятен протяжен звук, сякаш някой стенеше от силна болка.

Дупката в земята бе приблизително метър и осемдесет дълбока, дълга два метра и половина и широка не повече от метър и двайсет.

И двамата с Джамила мълчахме. Вниманието ни бе съсредоточено върху всяка подробност от ексхумацията. Мигах прекалено често заради странната светлина. Дишането ми бе неравномерно и усещах гърлото си стегнато.

Спомних си снимките от сцената на местопрестъплението, които бях видял по-рано. Мери Алис бе открита обесена на глезените си на половин метър от земята, бе престояла така няколко часа. Почти всичката й кръв бе източена. Още една такава смърт. Жестоко изпохапана и нарязана.

Жертвата във Вашингтон не бе нарязана. Но какво означаваше това? Защо бяха вариациите в модела на убийствата? Какво правеха с всичката тази кръв? Почти не исках да зная отговорите на въпросите, които пулсираха в главата ми.