Джеймс Патерсън - Теменужките са сини

Доктор Панг бе в стихията си.

— За разлика от хората някои животни са хомодонти. Техните зъби са с еднакъв размер и форма и изпълняват една и съща функция. Това обаче не се отнася за големите котки, особено за тигрите. Зъбите на тигрите са адаптирани към специфичните им хранителни навици. Всяка челюст има шест издадени резци, два остри, извити кучешки зъба и кътници, които са се трансформирали в остри режещи зъби.

— Това важно ли е по отношение на тези убийства? — попита Джамила Хюз. Аз се канех да задам същия въпрос.

Дребният мъж кимна ентусиазирано.

— Да, разбира се. Със сигурност. Челюстта на тигъра е изключително силна, може да стисне така, че да пречупи кост. Челюстта се движи само нагоре и надолу, не настрани. Това означава, че тигърът може само да разкъсва или премазва храната си, не да я дъвче или ръфа. — Той ни го демонстрира със собствените си зъби и челюст.

Преглътнах с мъка и усетих, че главата ми се клати напред-назад. В тези убийства бе замесен тигър? Как бе възможно?

Доктор Панг замълча. Той вдигна ръка и се почеса енергично по плешивото теме. После каза:

— Това, което напълно ме озадачава, е, че някой е наредил на тигъра да се отдръпне от жертвата си, след като я е нападнал — и тигърът се е подчинил. Ако това не се бе случило, жертвата щеше да бъде изядена.

— Абсолютно невероятно — каза съдебният лекар и потупа доктор Панг по гърба. После погледна Джамила и мен.

— Каква беше поговорката — „Улови тигъра, ако можеш“? Не би било лесно да се скрие тигър в Сан Франциско.

Големият бял тигър издаваше пуфтящи звуци, нещо като приглушено свирене. Шумното вдишване се чуваше дълбоко в широкото му гърло. Звукът бе почти нереален. Птиците излетяха подплашено от близкия кипарис. Малките животни се разбягаха възможно най-бързо.

Тигърът бе мускулест, дълъг два метра и половина и тежеше малко над двеста и шейсет килограма. В нормални обстоятелства негова плячка биха били малки и големи диви прасета, елени, антилопи, водни бикове. В Калифорния нямаше нормални обстоятелства. Обаче имаше предостатъчно хора.

Тигърът подскочи бързо, гладкото му силно тяло се движеше без усилие. Младият рус мъж дори не се опита да го спре.

Масивните челюсти на тигъра се разтвориха широко, после се сключиха върху главата на мъжа. Челюстите на животното бяха достатъчно силни да премажат на прах костта.

Мъжът изкрещя:

— Спри! Спри! Спри!

Колкото и да бе невероятно, тигърът спря.

Просто така. По команда.

— Ти печелиш. — Русият мъж се засмя и потупа тигъра, който освободи главата му.

Мъжът се изви рязко наляво. Движенията му бяха почти толкова бързи и непринудени като на животното. Сега младият мъж подскочи. Той атакува уязвимото място на тигъра — кремавобелия му корем, като заби зъби в плътта му.

— Пипнах те, бебе такова! Ти губиш. Оставаш си мой роб.

Уилям Алигзандър стоеше на разстояние и гледаше по-малкия си брат със смесица от любопитство и страхопочитание. Майкъл бе красив мъж — дете, невероятно грациозен и атлетичен, изключително силен. Носеше черна тениска и бледосини шорти. Вече бе метър и деветдесет и тежеше осемдесет и три килограма. Беше съвършен. Всъщност и двамата бяха.

Уилям се отдалечи, загледан в пищно зелените хълмове в далечината. Тук му харесваше. Бе красиво и спокойно, тук имаше свободата да прави всичко, което пожелае.

И вътре в него бе съвсем тихо — това изкуство все още не бе овладял напълно.

Когато двамата с Майкъл бяха още малки, цялата тази област бе комуна. Майка им и баща им бяха хипита, постоянно експериментираха, обичаха свободата, вземаха огромни количества наркотици. Те бяха внушили на момчетата, че външният свят е не само опасен, но и напълно погрешен. Майка им бе научила Уилям и Майкъл, че няма нищо лошо в това да правят секс с всекиго, включително и с нея, стига да има взаимно съгласие. Братята бяха спали с майка си и баща си и с мнозина други в комуната. Кодексът на личната им свобода не доведе до нищо добро, защото и двамата се озоваха в затвора. Арестуваха ги за кражба, но обвинението включваше и упражнено насилие и това ги изпрати зад решетките. Подозираха ги, че са извършили много по-сериозни престъпления, но не можаха да докажат нищо.

Докато Уилям се взираше в хълмовете, се наслаждаваше на идеята за свободния ум. Ден след ден той се отърсваше от тежестите на миналото си. Скоро нямаше да е обременен с фалшив морал или етика или някое от другите тъпи ограничения, натрапвани от цивилизования свят.