Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Махнах в отговор на децата, после се върнах към бюрото и седнах. На него имаше снимка на Мария с Джени и Деймън, когато бяха малки. Запитах се какво ли би казала тя за всичко това. За децата? За мен? За Джамила? За избитите жертви, боядисани в цветовете на американското знаме?

— Две от жертвите са вероятно генерал Марк Хътчинсън и един полковник на име Уокър. Третият е някакъв редник първи клас от Уест Пойнт. Не можах да разбера името му. Хътчинсън бил отговорен за злодейства преди около трийсетина години, когато бил във Виетнам. Най-накрая и на него му се случило същото.

Казах на Бърнс почти всичко, което бе станало предната нощ. Както винаги, той се прояви като добър слушател. Тази негова черта започваше да ми харесва все повече и повече.

— А знаеш ли кой е убил тия тримата от Уест Пойнт? — попита ме той накрая.

Помислих малко, после казах, че не знам. Технически погледнато, това бе вярно. Бърнс ми зададе още един-два въпроса, но накрая прие всичко така, както му го бях казал. Това също ми хареса. Това означаваше, че той има доверие в преценката ми. И именно в този момент направих нова преоценка за самия директор на ФБР.

— Ще дойда да работя при теб — казах му. — Идвам на работа във ФБР. Както казваш, ще бъде забавно.

— А кой ти каза, че предложението ми е още в сила? — попита учудено Бърнс и аз се изсмях.

Това също ми хареса.

Последното нещо, което очаквах тази година, беше една голяма весела сватба. Стоях, държах ръката на Джамила и гледах красивата околност във Фолс Чърч, Вирджиния.

Намирахме се на широка ливада, започваща зад малко ресторантче. По брястовете наоколо и по външната веранда бяха опънати разноцветни крушки. Накъдето и да се обърнех, погледът ми попадаше на рози, невени и обикновени, но много красиви английски маргаритки.

Младоженката бе невероятно красива в семплата си сатенена булчинска рокля, без никакви волани и воали. Бе скроена в колониален стил и обгръщаше елегантно крехката фигура на Били. Бе си сложила огърлица и обеци, направени от ярко оцветени раковини, за да подчертае африканското си наследство. Косата й бе събрана във висок кок с втъкнати тук-там малки бели клончета. По-весела и по-щастлива Били не би могла да изглежда. Лъчезарната усмивка не слезе от лицето й през целия ден.

И Сампсън не спираше да се усмихва. Бе облечен в гълъбовосив костюм и изглеждаше направо като принц. Един наш приятел, преподобният Джефри Кембъл, се бе съгласил да проведе церемонията пред всички нас — около стотина души, — които обичахме Джон и Били с цялото си сърце.

Преподобният Кембъл ни попита дали ще сторим всичко по силите си, за да подкрепяме това ново семейство сред нас. „Дааа“, викнаха всички ентусиазирано и топло.

После насядахме около масите и аз трябваше да вдигна тост.

— Познавам този огромен мъжага от времето, когато бяхме деца. Поне аз бях дете. Той винаги с бил част от нашето семейство и винаги ще бъде. Джон е верен на приятелите си, неговата дума с истина, той е честен, любезен, щедър, сладък — ако щете вярвайте — и точно затова ми с най-добрият приятел на този свят. Били не я познавам толкова добре. Но вече я харесвам много повече, отколкото харесвам Джон. Да пием за дълъг и щастлив живот заедно. Обичам ви, Джон и Били! А сега да чуем музиката. И да танцуваме до зори.

Джон и жена му откриха танците с „Да останем заедно“. След това се присъединихме и ние с Джамила и още една-две двойки.

— Хубава сватба — сподели тя. — Много ми харесват като двойка. Страхотни са.

Хората започнаха да пълнят чиниите си с ядене — пилешко с кокосов орех, кнедли, салата. Всеки щракаше с фотоапаратите за еднократна употреба, оставени на всяка маса. Най-добрата приятелка на Били от училище изпя „Нашата любов дойде и ще пребъде“, и то много добре. След това двамата с Джон излязохме на сцената със „Сексуално лекуване“ и не бяхме толкова добри, което пък никак не беше лошо. Децата през цялото време се мотаеха около нас. И Сампсън не спираше да се усмихва.

Късно този следобед Деймън и Джени ме награбиха за ръцете и ме замъкнаха в двора.

— Ей сега се връщам — казах аз на Джамила и додадох: — Надявам се…

Били беше седнала на дървен стол, обърнала гръб на поне половин дузина ухажори.

— Няма нужда да хващаш жартиера — каза тя, намигайки. — Първият, който го докосне , той е щастливецът.

Стоях настрани, правех щастливи и глупави гримаси на децата и, разбира се, на Джамила. Изведнъж ги видях, че сочат към небето.