Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Мълчах. Кайл винаги бе обичал да слуша себе си. Ако ти задава въпроси, това означава, че иска да се подиграе с онова, което ще отговориш. Обичаше да замята стръв и да дразни. Съмнява ме дали изобщо се е променил.

Най-накрая той се усмихна:

— О, Алекс, ама какъв си умник, а? Понякога ми минава ужасяващата мисъл, че ти си този, дето е една крачка напред.

Не свалях погледа си от очите му.

— Не мисля така, Кайл.

— Обаче си упорит като магаре. Неуморим. Не е ли така?

— Не съм се замислял. Но щом ти казваш, сигурно е така.

Очите му се присвиха.

— Е, сега вече се държиш снизходително. А на мен това не ми харесва.

— На кого му пука какво харесваш?

— Мммм. Точка за теб. Трябва да го запомня.

— Като бях тук първия път, те питах дали можеш да ми помогнеш с Тран Ван Лу, за убийствата, в които той участва. Промени ли си решението? Подозирам, че има още един убиец на свобода.

Кайл поклати глава.

— Не съм Пехотинеца. Не аз съм този, който се опитва да ти помогне. Някои тайни просто си остават неразрешени. Това не го ли научи?

Поклатих глава на свой ред.

— Прав си, аз съм неуморим. Затова ще се опитам да разреша и тази.

Тогава Кайл плесна с ръце и звукът отекна кухо в килията.

— Е, браво на момчето. Ти си просто супер, Алекс. Какъв глупак си само. Отиди тогава и намери убиеца.

Сампсън се възстановяваше на брега на Джърси с Били Хюстън, неговата лична медсестра. Обаждах му се почти всеки ден, но не му казах какво съм научил за сержант Елис Купър и останалите.

И на Джамила се обаждах всеки ден, понякога и по два пъти на ден, или пък тя ми звънеше, или ми пускаше имейл. Разстоянието помежду ни се превръщаше все повече в проблем. И никой от нас още нямаше добро разрешение. Бих ли могъл изобщо някога да преместя семейството си в Калифорния? А би ли могла Джамила да се премести във Вашингтон? Трябваше да обсъдим това очи в очи и колкото по-скоро, толкова по-добре.

След като се върнах от Колорадо, прекарах два дни в работа. Знаех, че трябва да направя още едно важно пътуване, но първо трябваше да се подготвя. Два пъти мери, един път режи. Това Нана ми го бе набивала в главата хиляди пъти.

Прекарах безброй часове над военната база данни, Системата за компютърна информация на изпълнителните органи, Автоматизираната система за криминални следствия и Базата данни за регионална информация. Отскочих до Пентагона и се срещнах с един полковник на име Пейсър, с когото разговарях за насилието срещу цивилни, извършено от американски войници в Югоизточна Азия. Когато отворих дума за долината Ан Лао, Пейсър рязко прекрати разговора и повече не пожела да ме види.

Колкото и странно да звучи, това бе добър знак. Бях близо до нещо.

Говорих с няколко души приятели, които бяха служили във Виетнам. Изразът „щом се движи, значи е Виетконг“ беше познат на повечето от тях. Тези, които го знаеха, потвърдиха правотата му, тъй като невероятни злодейства постоянно се извършвали и от северновиетнамците. Един от виетнамските ветерани ми разказа и една случка. Без да иска, чул други войници да говорят за някакъв виетнамец на около осемдесет и пет години, който бил застрелян. „Трябваше“, пошегувал се някакъв сержант, „Станал на сто години, а помага на Виетконг“.

И колкото и пъти да заговорех за долината Ан Лао, винаги се появяваше едно и също име.

В досиетата.

Където и да погледнех.

Едно име, което бе връзка към почти всичко, което се бе случило — и тук, и там.

Четвъртата сляпа мишка?

Трябваше да разбера.

Рано в четвъртък сутринта аз поех за Уест Пойнт. Пътят дотам беше около пет часа с кола. Не че бързах кой знае колко. Човекът, с когото се канех да се срещна там, нямаше да ходи никъде. Нямаше причина да бяга и да се крие.

Заредих се със CD-та, предимно блус, но също и някои от новите изпълнения на Боб Дилън, които трябваше да чуя поне веднъж. Взех си термос с кафе, а също и сандвичи за из път. Казах на Нана, че ще се опитам да си бъда у дома за вечеря, на което тя отвърна:

— Опитвай се по-силно. И по-често.

Пътят ми даде възможност да мисля. Трябваше да съм напълно сигурен, че като отивам отново в Уест Пойнт, върша онова, което трябва. Зададох си много неприятни, но необходими въпроси. Когато отговорите им ме задоволиха, започнах да мисля дали да започна работа във ФБР. Директорът Рон Бърнс ми бе показал недвусмислено с какви ресурси ще разполагам в Бюрото. Посланието бе ясно, но също така и умно: ще станеш още по-добър в работата си, ако дойдеш да работиш при нас.