Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Нищо не беше така, както бе изглеждало, че е. Елис Купър бе лъгал още от самото начало. Пред мен и Сампсън бе заявил, че е невинен. Но аз повярвах на Тран Ван Лу. Начинът, по който ми разказа това, бе съвсем убедителен. Той бе свидетел на ужасяващи злодейства в своята страна и дори може би сам ги е извършвал. Какъв израз бе употребил Бърнс? Ужас и смърт в тила на врага.

— Има една аксиома сред военните от долината Ан Лао. Искате ли да я чуете? — попита ме той.

— Да. Искам да разбера колкото е възможно повече. Това е, което ме кара да действам.

— Аксиомата гласи: Щом се движи, значи е Виетконг.

— Но не всички войници са я прилагали.

— Не всички, но някои… Те влизат в селата. Избиват всички, които намерят. Щом се движи… Искаха да наплашат Виетконг и успяха. Оставяха визитки… като сламените кукли, детектив. В село подир село. Те разрушиха една цяла страна, една цяла култура.

Лу млъкна за момент, вероятно да ми даде възможност да смеля това, което до този момент съм чул. После продължи:

— Обичаха да боядисват лицата и телата на убитите. Любимите им цветове бяха червеният, белият и синият. Струваше им се изтънчена проява на хумор. Никога не погребваха труповете. Просто ги оставяха близките им да ги намерят… Така намерих и моето семейство. С лица, боядисани в синьо. Оттогава техните призрачни сенки ме преследват непрекъснато.

Трябваше да го спра за миг.

— Но защо не казахте на никого? Защо не се обърнахте към армията, като сте видели какво става?

Той ме погледна право в очите.

— Направих го, детектив. Отидох при Оуен Хандлър, моя първи командир. Казах му какво става в Ан Лао. Но той вече знаеше. Неговият командир също. Всички знаеха. Няколко екипа се бяха изплъзнали от контрол. Затова той изпрати ликвидаторите да почистят лайната.

— А всичките тези невинни жертви? Какво ще кажете за онези три жени, които Старки и групата му изби, за да натопи Купър, пък и всички останали.

— О, вашата армия си има термин за това — „неизбежни щети“.

— Още един въпрос — казах аз на Лу, а в това време всичко чуто вреше и кипеше в главата ми.

— Питайте. А след това искам да ме оставите на мира. Не искам да се връщате.

— Не вие убихте полковник Хандлър, нали?

— Не. Защо трябва да го вадя от мизерния живот, в който бе затънал. Исках полковник Хандлър да живее със своя страх и срам. А сега си вървете. Свършихме.

— А кой уби Хандлър?

— Кой знае. Може би има и четвърта сляпа мишка.

Станах да си вървя и охраната влезе в килията. Виждах, че се страхуваха от Лу, и се запитах какво ли е правил, докато е бил тук. Беше наистина внушаваш страх мъж, от който те побиват тръпки — истинска Призрачна сянка. Бе планирал няколко убийства с цел отмъщение.

— Има и още нещо — каза той накрая и се усмихна. Усмивката му бе ужасна, по-скоро гримаса, в нея нямаше нито капка веселие или радост. — Много здраве от Кайл Крейг. Ние двамата с него си говорим. Понякога дори за вас. Кайл казва, че трябва да ни спрете, докато можете. Казва, че трябва и двама ни да повалите. — Лу се разсмя, докато го извеждаха от килията. — Вие трябва да ни спрете, детектив.

— Ти внимавай с Кайл — посъветвах го аз. — Приятелството е нещо непознато за него.

— И за мен също — отвърна Тран Ван Лу.

Веднага щом отведоха Лу, въведоха Кайл Крейг. Аз вече го чаках. С включени на пълна мощност радари.

— Очаквах, че ще наминеш за още едно гости, Алекс — каза той влизайки, ескортиран от тримата души въоръжена охрана. — Никога не ме разочароваш. Никога.

— Винаги една крачка напред, нали така, Кайл? — попитах аз.

Той се разсмя, но в смеха му нямаше и следа от веселие, докато оглеждаше килията и въоръжената охрана.

— Явно не. Този път.

Кайл седна срещу мен. Беше невероятно слаб и, изглежда, беше отслабнал още повече, откакто бях го видял тук за последен път. Усетих, че съзнанието му, скрито зад този ръбест череп, работи на високи обороти.

— Теб те хванаха, защото искаше да бъдеш хванат — казах аз. — Това е очевидно.

— О, господи, спести ми психодрънканиците си. Ако си дошъл като доктор Крос психолога, можеш още сега да станеш и да си тръгнеш. Ще ме отегчиш до смърт.

— Говоря като детектив по убийства — отвърнах аз.

— Е, така е по-добре май. Мога да те смеля като лицемерно ченге. Като психар не те бива много, но пък и това не е кой знае каква професия. Поне на мен не ми е помогнала кой знае колко. Аз си имам собствена философия — ти избивай всички, а пък господ ще познае своите. Помисли върху това.