Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Да, ама не знаех с какво исках да се занимавам.

Знаех, че мога да мина на частна практика като психолог, ако именно това исках. Може би щях да се справя по-добре с децата, ако имах редовна работа вместо полицейска . Да използвам тези топчета мъдро, да изпитам удоволствието от всяка безценна събота. Да направя нещо с Джамила, която беше постоянно в мислите ми, където всъщност й беше мястото.

Потънал в мисли, по едно време открих, че вече съм на шосе 9W и карам инстинктивно по знаците към Хайланд Фолс и Уест Пойнт.

Наближавайки академията, си проверих глока и му пъхнах един пълнител. Не бях сигурен дали ще ми потрябва пистолет. Но и когато убиха Оуен Хандлър, недалеч оттук, пак не бях сигурен.

Влязох в Уест Пойнт през портала Тайър в северната страна на Хайланд Фолс.

Навсякъде се виждаха кадети, заети със строева подготовка, и пак изглеждаха извън всякаква критика. От два от комините на Уошингтън Хол лениво се издигаха струйки дим. Харесвах Уест Пойнт. Дори много. Възхищавах се и от мъжете и жените, с които се бях срещал в армията. Но не от всички, а всеки знаеше какво можеха да направят само няколко гнили ябълки.

Спрях пред една тухлена сграда. Бях дошъл тук за отговори.

Генерал Марк Хътчинсън.

Той ме беше избягвал през цялото време през нощта, когато бе убит Оуен Хандлър, но това този път нямаше да се случи.

Качих се по стръмни каменни стълби и влязох в добре поддържаната сграда, помещаваща офисите на коменданта на Уест Пойнт. Зад едно бюро от тъмно дърво с лъсната до блясък месингова настолна лампа и стройно подредени купчинки папки седеше войник с късо подстригана коса. При влизането ми той вдигна глава и ме погледна, накланяйки глава на една страна като хванат в крачка ученик.

— Да, сър. С какво мога да ви помогна, сър?

— Казвам се детектив Алекс Крос. Надявам се, че генерал Хътчинсън ще ме приеме. Моля ви, кажете му, че съм тук.

Главата на войника не промени ъгъла си.

— Да, сър… ъъъ… детектив. Бихте ли ми казали по каква работа искате да се видите с генерала, сър?

— Опасявам се, че не. Но въпреки това генералът ще иска да ме види. Той вече знае кой съм. — Направих няколко крачки и седнах на един от тапицираните столове срещу него. — Аз съм тук и чакам.

На войника зад бюрото явно му стана неприятно — не беше свикнал с цивилно неподчинение, особено пък в офиса на генерал Хътчинсън. Той помисли малко, после колебливо вдигна черната слушалка на бюрото и се обади на по-горната инстанция. Според мен това беше добре — необходима поредна стъпка.

Минаха няколко минути, преди тежката дървена врата зад масивното дървено бюро да се отвори. В рамката й се появи униформен офицер и се отправи право към мен.

— Аз съм полковник Уокър, адютант на генерала — представи се той. — Вървете си, детектив Крос. Генерал Хътчинсън не желае да разговаря с вас. Вие нямате никаква юрисдикция тук.

Кимнах.

— Затова пък имам важна информация, която генерал Хътчинсън трябва да чуе. Става дума за събития, случили се по време на неговото командване в долината Ан Лао. От шейсет и седма до седемдесет и първа, но по-точно става дума за шейсет и девета.

— Мога да ви уверя, че генералът няма никакъв интерес да се среща с вас, още по-малко пък да слуша стари военни истории от вас.

— Специално за тази информация съм си уредил среща с Уогиингтън Поуст — подхвърлих небрежно аз. — Но сметнах, че генералът трябва първи да чуе изявлението, което имам намерение да направя.

Полковникът кимна веднъж, но думите ми като че ли нито го впечатлиха, нито притесниха.

— Ако сте си намерили някой във Вашингтон, който е готов да ви изслуша, отидете при него. А сега, ако обичате, напуснете сградата или ще извикам да ви съпроводят.

— Няма нужда да губите времето на персонала си — отвърнах и се надигнах от тапицирания стол. — Сам ще се съпроводя.

Излязох навън на самоход и се приближих до колата. Вмъкнах се вътре и подкарах бавно по главната алея, разделяща Уест Пойнт на две. Усилено мислех какво да правя по-нататък. И докато се чудех, свих в една странична уличка, обрамчена с високи дъбове и чинари с изглед към величествено влачещия водите си Хъдсън, и спрях.

Зачаках.

Генералът ще ме види.

Отдавна се бе стъмнило, когато един черен форд бронко сви в алеята към огромна къща в колониален стил, обрамчена от брястове и заобиколена с ограда.

Генерал Хътчинсън слезе от возилото си. Плафонът освети лицето му само за миг. Изобщо не изглеждаше притеснен. И защо да се притеснява? Участвал е в няколко войни и пак е оцелявал.