Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Видях как откъм гората започнаха да тичат някакви хора, поне половин дузина. Преброих девет, десет. Изобщо не можех да разбера кои са. Кой, по дяволите, бе тръгнал да ме спасява?

После, когато се приближиха и луната бегло освети чертите им… Боже господи! Не ги познавах, но разбрах откъде бяха дошли и кой ги бе изпратил с цел или да ме проследят, или да убият Хътчинсън.

„Призрачните сенки!“

Значи хората на Тран Ван Лу са ме следили. Или Хътчинсън.

Говореха си на виетнамски. Не разбирах нито дума. Двама от тях награбиха генерала и го блъснаха на земята. Започнаха да го ритат в главата, в гърдите, в корема и гениталиите. Той крещеше от болка, но побоят не спираше — те сякаш не го чуваха.

Мен ме оставиха на мира. Но изобщо не хранех илюзии — бях свидетел на всичко това. Лежах, притиснал лице в земята, и наблюдавах нападението от най-ниската възможна гледна точка. Побоят, нанесен на генерал Хътчинсън, сякаш бе нереален, кажи-речи нечовешки. Сега те бяха започнали да ритат полковник Уокър и другия войник. Биеха мъртвите! Един от тях се спря, извади назъбен нож и резна Хътчинсън. Писъкът му процепи нощта. Бе ясно, че искаха да измъчват генерала, а не да го убиват. Искаха да тероризират и убиват, да сеят смърт и ужас.

Един от хората на Лу извади сламена кукла и я хвърли върху Хътчинсън. След това мушна генерала в стомаха. Хътчинсън отново писна. Обаче раната в стомаха не бе фатална. Изтезанията щяха да продължат. И рано или късно всички щяхме да свършим с боядисани тела.

Вярвам в ритуалите и символизма, вярвам и в отмъщението.

Това бяха думите на Тран Ван Лу, когато бях при него в затвора.

Един от хората му най-сетне дойде и при мен. Свих се на топка. Този път никой не можеше да ме спаси. Знаех плана на „Призрачните сенки“ — да сеят смърт и ужас, да отмъстят за предните си, които са били избити, но останали непогребани.

— Искаш да гледаш? — попита ме мъжът. Гласът му бе изненадващо спокоен. — Или да си вървиш? Свободен си да си вървиш, детектив.

Вперих поглед в очите му, забравил да дишам.

— Да си вървя.

Призрачната сянка ми помогна да се изправя, свали ми белезниците и ме отведе настрана. После ми подхвърли някакви парцали да се избърша. Друг един ми донесе дрехите и обувките. И двамата се държаха почтително.

След това ме закараха до портала на Уест Пойнт, близо до 9W, където ме освободиха, без да ми сторят нищо лошо. Не изпитвах и капка съмнение, че такива са били изричните заповеди на Тран Ван Лу.

Хукнах да пратя помощ на генерал Хътчинсън и хората му, но знаех, че вече съм закъснял.

Пехотинеца ги беше убил.

На другия ден следобед Рон Бърнс най-сетне успя да се свърже с мен у дома. Бях горе, в кабинета си, и гледах през прозореца към улицата и изобщо към квартала. Джени беше долу на двора с малкия Алекс и го учеше да играе на гоненица. Даже му позволяваше от време на време да печели, но това нямаше да е задълго.

Бърнс тъкмо казваше:

— Алекс, току-що разговарях по телефона с един специален агент на име Мел Гудис. Обади ми се от някакво малко градче на име Елънвил. Чувал ли си за Елънвил?

— Всъщност не — отвърнах. — Но ми се струва, че наскоро съм ходил там. Нали?

— Точно така — каза Бърнс. — Именно там са те закарали от Уест Пойнт.

— А какво е правил агент Гудис в Елънвил? — попитах аз.

— Тамошната полиция ни извика. Те били изненадани, по-точно ще е да кажа шокирани, от бъркотията, на която някакви ловци се натъкнали тази сутрин.

— Има си хас да не са. Три жертви. Ужасяваща картинка. Ритуалистика.

— Три неидентифицирани трупа на мъже. Наистина това е шашнало местните. Отцепили са половината планина. Целите трупове били в порезни рани и следи от токови удари. В първоначалния полицейски доклад пише, че били изтезавани, обгорени и накълцани. А лицата били боядисани.

— С червена, бяла и синя боя.

Вече го слушах с половин ухо. Навън Джени беше започнала да учи Алекс как да губи играта. Той ревна, а тя го взе и го гушна. Вдигна глава към прозореца и ми махна. Всичко е наред, с една дума. Такава си беше Джени. И докато гледах усмихнатото й личице, в същото време си мислех за тероризъм, изтезания и изобщо за такива неща, които се прикриват зад думата война . Джихад. Или каквото и да е там. Кога ще спре това? Вероятно никога или поне докато някой не гръмне хубавата ни планета като сапунен мехур. Какви сме откачалки това хората.

— Питах се дали не би могъл да ни осветлиш малко за тези убийства — каза Бърнс. — Можеш ли, Алекс?