Джеймс Патерсън - Четири слепи мишки

Хътчинсън изведнъж се извъртя в стола.

— Уокър, Таравела — викна той, — вече можете да влизате. Наслушахме се достатъчно на тъпите приказки на това копеле.

От страничната врата към коридора влязоха двама мъже. И двамата държаха пистолети, насочени към мен.

— Сега вече няма да ви пуснем, доктор Крос — каза полковник Уокър. — Няма да ви пуснем да си идете вкъщи.

Ръцете ми бяха хванати с белезници зад гърба. После двамата въоръжени мъже ме избутаха навън и ме натикаха в багажника на някакъв тъмен седан.

Лежах свит като навит на руло килим. За човек с моите размери беше адски неприятно.

Усетих как колата излиза от алеята на Хътчинсън, друсва се в канавката и излиза на улицата.

Карайки с разумна скорост, седанът мина през Уест Пойнт. С не повече от трийсет километра в час. И когато накрая увеличи скоростта си, разбрах, че излизаме от комплекса.

Не знаех кой бе седнал отпред. Дали генерал Хътчинсън бе дошъл с хората си. Изглеждаше много вероятно скоро да бъда убит. И нямах представа как да се измъкна. Помислих си за Нана, за децата, за Джамила и се питах защо пак си рискувах така живота. Беше ли това признак за добър характер, или обратно — за сериозен недостатък в характера? Всъщност имаше ли значение вече?

Междувременно колата слезе от гладката пътна настилка и заподскача по дупките на някакъв път, който явно не бе павиран. Според мен се намирахме на някъде около четиридесет минути път от Уест Пойнт. Още колко ли ми оставаше да живея?

Колата изведнъж спря, чух как вратите се отварят и след това хлопват. Капакът на багажника се вдигна.

Първото лице, което видях, беше това на Хътчинсън. В очите му не се четеше никаква емоция. Ни най-малък нюанс на човещина.

Другите двама бяха зад него. В техните погледи също не се четеше нищо.

— Какво ще правите? — зададох аз въпрос, на който вече знаех отговора.

— Онова, което трябваше да направим още онази нощ, когато излязохте с Оуен Хандлър. Да те убием — отвърна полковник Уокър.

— С изключително удоволствие — добави генералът.

Извадиха ме от багажника и безцеремонно ме хвърлиха на земята. Ударих си опашката и ме заболя страшно. И това бе само началото, знаех си. Тия копелета щяха да ме измъчват и чак след това да ме убият. Ръцете ми бяха вързани и не можех да ги спра по никакъв начин.

Полковник Уокър се наведе и ми разкъса ризата отпред. Другият в това време ми свали обувките, а после и панталоните.

Изведнъж се оказах гол и треперещ в гората, нейде из пустошта на щата Ню Йорк. Беше студено, някъде към пет градуса.

— Знаеш ли какво ми е действителното престъпление? — попита ме Хътчинсън. — Знаеш ли какво направих, когато нещата се объркаха тогава така? Издадох заповед да се отвръща на удара. Те избиваха и осакатяваха хората ми. Това си беше чист тероризъм и садизъм. Опитваха се да ни сплашат по всякакъв начин. Аз обаче не се плаша толкова лесно. Отвръщах на удара, Крос. Точно както сега.

— Ти си избивал и цивилно население, опетнил си честта на командването — изплюх аз думите презрително.

Генералът се наведе над мен.

— Ти не си бил там, затова недей ми казва какво съм и какво не съм направил. В долината Ан Лао ние победихме. Тогава обичахме да казваме, че на света има два типа хора — ебачи и ебани. Аз съм от ебачите, Крос. Познай пък ти в такъв случай към кои спадаш.

Полковник Уокър и другият мъж вече бяха извадили четките и боите и започнаха да ме плескат с леденостудена боя.

— Помислих си, че това ще ти допадне — каза Уокър. — Аз също бях в долината Ан Лао. И за мен ли ще разкажеш на Уошингтън Поуст ?

Нищо не можех да направя, за да ги спра. И нямаше никой, който да ми помогне. Бях гол пред целия свят, съвсем сам, че на това отгоре и ме боядисваха. Слагаха си визитката, преди да ме очистят.

Треперех неудържимо. По очите им се познаваше, че това — да ме убият — не означава нищо за тях. Те бяха убивали и преди. Оуен Хандлър например.

Колко ли още ми оставаше? Няколко минути? А може би няколко часа мъчения? Не повече.

Откъм тъмнината прогърмя изстрел. Като че ли дойде оттатък двата фара на синия седан, с който ме бяха докарали дотук. Какво, по дяволите, беше това?

На лицето на полковник Уокър, точно под лявото му око, цъфна тъмна дупка. Бликна кръв. Той залитна назад и с тъп удар се просна на земята. Задната част на главата му я нямаше, просто беше изчезнала.

Вторият войник се опита да се наведе и куршумът го удари в долната част на гръбнака. Той извика и се строполи върху мен.