Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

Хамър помисли за своите синове и се стресна, когато осъзна, че ужасно е изплашила този баща.

— Сол, не, не — бързо го успокои тя. — Не става дума за синовете ти, нито за когото и да било от семейството ти.

— Слава богу — въздъхна той и отпи от чашата. — Благодаря ти, Господи. Благодаря ти.

Кахун се зарече, че следващия петък ще остави повече пари от обикновено в синагогата. Можеше да построи и нова детска градина, да създаде нова благотворителна фондация, отпускаща стипендии на бедни студенти, да дари солидна сума пари на някой старчески дом или сиропиталище. По дяволите. Беше му писнало от нещастия и страдащи хора. Кахун винаги бе готов да направи добро и мразеше престъпленията силно, сякаш всички те бяха насочени към него.

— Какво искаш да направя? — запита той, като се наведе напред, готов за действия.

— Да направиш? — обърка се Хамър. — Какво?

— Писна ми — отвърна той.

Сега вече Хамър съвсем се озадачи. Възможно ли беше Кахун вече да знае това, което бе дошла да му съобщи?

Той стана и се заразхожда нервно, като шляпаше с кожените си чехли от „Гучи“.

— Достатъчното си е достатъчно — продължи разчувствано той. — Съгласен съм с теб. Там навън хората биват убивани, ограбвани, изнасилвани. Крадат коли, нападат къщи, мъчат деца. В този град. Навсякъде по света е така. Всеки има оръжие. Хората нараняват другите, а и себе си, понякога без дори да го искат. Под влияние на наркотици и алкохол. Самоубийства, които можеха да бъдат предотвратени, ако хората нямаха оръжие. Инци… — той внезапно спря, като си спомни какво бе станало със съпруга на Хамър. — Какво искаш да направим?

Кахун се закова на място и впери развълнуваните си очи в нея. Не за това бе дошла в дома му, но Хамър знаеше кога да използва възможността.

— Определено ставаш за кръстоносец, Сол — замислено каза тя.

Кръстоносец. Това му хареса. Беше крайно време Хамър да разбере, че той е човек с характер. Кахун седна и си спомни питието си.

— Искаш да помогнеш? — продължи тя. — Тогава да не крием повече това, което става тук. Да няма повече дивотии като онази със стоте и пет процента разкриваемост на престъпленията. Хората трябва да знаят истината. Имат нужда от човек като теб, който да ги въодушеви и да им помогне.

Кахун кимна развълнувано.

— Добре. Идеята за разкриваемостта на престъпленията не дойде от мен. Кметът измисли това.

— Разбира се — безразлично отговори тя.

— Между другото — любопитно каза той, — какъв е процентът в действителност?

— Не е лош — отговори Хамър, усетила благотворното въздействие на бърбъна. — Около седемдесет и пет процента, което не е достатъчно високо, но все пак е по-добре, отколкото в повечето останали градове. Е, ако искаш да броиш десетгодишни случаи, които най-после са били изяснени, или да решиш, че някой застрелян търговец на дрога е отговорен за три неизяснени случая…

Кахун вдигна ръка, за да я спре.

— Загрях, Джуди — каза той. — Това няма да се случи отново. Честно казано, не знаех подробностите. Сърч е идиот. Може би трябва да изберем някой друг — допълни той замислено.

— Сол — каза Хамър и изчака погледът му да спре върху нея. — Страхувам се, че ти нося неприятни новини. Исках да ги научиш лично от мен, преди пресата да се втурне към теб.

Кахун се напрегна отново. Стана и доля питиетата им, докато Хамър му разказваше за Блеър Моуни III и за случилото се през нощта. Разказа му и за документите в наетия линкълн. Кахун я изслуша шокиран. Кръвта се оттегли от лицето му. Не можеше да повярва, че Моуни е мъртъв, убит жестоко, а трупът му — изрисуван с оранжева боя и захвърлен. Не че някога го бе харесвал. Според Кахун той бе подла невестулка, изпълнена с омраза към по-силните от него. Всъщност предположението за нечестна игра не го изненада ни най-малко. Кахун обаче бе ужасно вбесен от цигарите „Изборът на Америка“ с техните малки коронки и алхимията им. Как бе могъл да повярва на това?

— Сега е мой ред да попитам — каза Хамър. — Какво искаш да направя?

— Господи! — изохка той, а неуморният му мозък запрепуска из възможностите и отговорностите. — Не съм съвсем сигурен, но знам, че се нуждая от време.

— Колко време?

— Три или четири дни — отговори той. — Предполагам, че повечето пари са все още в Гранд Кайман в няколко сметки с несвързани номера. Ако това се появи в новините, гарантирам, че никога няма да си получим парите обратно. А независимо какво твърдят някои, това ще нарани много хора. Всяко хлапе, което има сметка в банката, всяко семейство, нуждаещо се от заем, всеки пенсионер, разчитащ на спестяванията си.