Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

— Не — възрази Уест и му препречи пътя. — Не можем да пуснем вътре никого. Не и в този случай.

— Защо? — запита той наранено.

— Има много усложнения.

— Винаги има — гневно каза Бразил.

— Съжалявам.

— Преди влизах вътре — запротестира той. — Защо сега да не може?

— Влизал си, когато си бил с мен — каза Уест и започна да отстъпва назад.

— Когато съм… — започна Анди и усети, че не може повече да сдържа гнева си. — Аз съм с теб!

Уест се огледа наоколо. Искаше й се Анди да говори по-тихо. Не можеше да му каже какво бе открила в колата на жертвата, нито пък какво показваха уликите за не толкова невинния Блеър Моуни III. Тя хвърли поглед към Хамър. Шефката все още клечеше до линкълна и оглеждаше документите, вероятно благодарна за това, че отвличаха мислите й от собствената й трагедия. Уест си помисли за държането на Анди в къщата й, докато Райнс гледаше тъпата си касета. Бъркотията бе пълна и не можеше да продължава така. Тя взе решение и веднага усети промяната в себе си. Завесата се спускаше. Край.

— Не можеш да постъпиш така с мен! — яростно продължи Бразил. — Не съм направил нищо лошо!

— Моля те, не прави сцени или ще трябва да те помоля да напуснеш — каза заместник-началник Уест.

Разгневен и наранен, Анди осъзна истината.

— Няма да ми позволиш да излизам с теб повече.

Уест се поколеба и се опита да смекчи нещата.

— Анди, това не може да продължава вечно — каза тя. — Винаги си го знаел. Господи. Аз съм достатъчно стара…

Бразил отстъпи назад, вторачен в нея. Предател, враг, безсърдечен тиранин, най-ужасният злодей, когото бе срещал в живота си. Това бе Уест. Не й пукаше за него. Никога не се бе интересувала от него.

— Не се нуждая от теб — каза той жестоко.

После се завъртя и побягна. Затича се с невероятна скорост към БМВ-то си.

— О, по дяволите — възкликна Уест.

Внезапно Хамър застана до нея.

— Проблем ли има? — запита тя, загледана в Бразил.

— Пак същото — отговори Уест, която бе готова да го убие. — Ще направи някоя дивотия.

— Мисля, че си права.

Очите на Хамър бяха тъжни и изморени, но тя бе изпълнена с кураж и готова да подкрепи живите.

— Май ще е по-разумно да го настигна — каза Уест и тръгна.

Хамър остана на мястото си. Светлините от лампите на полицейските коли проблясваха по лицето й. Тя се загледа в Уест, която се отърва от репортерите и се качи в колата си. Хамър се замисли за любовта, за хората, полудели от нея, без да го знаят, които се караха, бягаха един от друг и се гонеха.

Линейката даде на заден ход и потегли към моргата, отнасяйки останките от човека, когото Хамър не съжаляваше особено много в този момент. Никога не би му пожелала подобна зловеща смърт, но все пак какво лайно бе той. Бе крал, лъгал, мамил, наранявал хората и вероятно се бе подготвял да навлезе в търговията с наркотици. Тя щеше да вземе в собствените си ръце разследването и ако бе необходимо, щеше да превърне в пример Блеър Моуни III, който бе възнамерявал да прекара и банката и някоя проститутка по време на пътуването си.

— Хората умират така, както живеят — довери тя на детектив Брюстър, като го потупа по гърба.

— Началник Хамър — каза той, докато зареждаше нов филм в апарата. — Съжалявам за съпруга ви.

— Аз също. Повече, отколкото би могъл да си представиш — отвърна тя и се пъхна под жълтата лента.

Бразил сигурно отново бе превишил скоростта или пак се криеше в някоя малка уличка. Уест шофираше по улица „Уест Трейд“ и търсеше старото му БМВ. Непрестанно проверяваше огледалата, но нямаше и следа от него. Полицейското радио не спираше да съобщава за нови проблеми в града. Тя взе мобифона и набра номера на Анди в „Обзървър“. След три позвънявания обаждането бе прехвърлено на друг и тя затвори. Извади цигара и зави по Пета улица, като оглеждаше колите на хората, които проверяваха нощния пазар. Уест включи сирената и лампите си и загледа проститутките и травеститите, които се разпръснаха, когато потенциалните им клиенти изчезнаха.

— Тъпи копелета — измърмори тя и изхвърли цигарата си. — Заслужава ли си да умирате за това? — изкрещя тя към тях.

Кахун живееше в „Майърс Парк“. Великолепната му тухлена къща бе неосветена, защото собственикът й, жена му и най-малката му дъщеря си бяха легнали. Това не възпря Хамър. Тя се готвеше да направи нещо добро за шефа на банката. Хамър звънна изморено. Чувстваше празнота и самота, които я плашеха със силата си. Не искаше да се прибере у дома и да види местата, където Сет бе седял, лежал или ходил. Не искаше да види останките от вече несъществуващия живот. Любимата му чаша за кафе. Сладоледът с шоколадови парченца в него, който не бе успял да изяде. Старинният сребърен нож за писма, който й бе подарил за Коледата на 1972, все още лежеше на бюрото й.