Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

Моуни бе пристигнал днес от Ашвил. Бе кацнал на международно летище „Шарлът-Дъглас“ в пет и половина следобед. Утре трябваше да отлети, но не обратно за Ашвил, а за Маями, откъдето щеше да потегли към Каймановите острови. Уест внимателно огледа и останалите билети. Сърцето й ускори ритъма си, адреналинът й се повиши. Обратният му полет бе от Кайманите до Маями, където щеше да остане шест часа. После щеше да се върне в Шарлът и накрая в Ашвил. Имаше и други странности, които надали бяха свързани с убийството на Моуни, но говореха, че животът му е бил свързан с престъпността.

Уест си помисли, че горчивата ирония в подобни случаи винаги бе еднаква. Насилствената смърт обикновено поваляше хора, които злоупотребяваха с наркотици или пиене, обичаха да ги бият или те да бият някого, или да усукват примки около врата си и да мастурбират. Човешките фантазии бяха безгранични и Уест бе виждала всичко.

Тя извади химикалката си и с нея започна да прелиства страниците на документите му. Макар силата й да не беше в паричните операции, инвеститорството, ценните книжа и облигации и банкерството, Уест знаеше достатъчно, за да схване каква е била целта на пътуванията на Моуни.

На първо място той имаше и друга самоличност. Джак Морган, чиято снимка на паспорта и шофьорската книжка показваше лицето на Моуни. Имаше общо осем кредитни карти и две чекови книжки на имената на Моуни и Морган. И двамата мъже очевидно проявяваха интерес към недвижимите имоти, особено към няколко хотела в Маями Бийч. Уест стигна до извода, че Моуни е възнамерявал да инвестира около сто милиона долара в тези вехти дупки, боядисани в пастелни цветове. Защо? Кой, по дяволите, ходеше в Маями в наши дни? Уест разлисти следващите страници, като се потеше от ужасната жега. Защо Моуни планираше да пътува до Гранд Кайман, най-голямата перачница на пари в света?

— Мили боже — промърмори Уест, като се сети, че Гранд Кайман се състои от три срички.

Тя се изправи и се вторачи във величествения банков център, които се извисяваше над града. Червената сигнална лампа на върха му премигваше предупредително към хеликоптерите и нисколетящите самолети. Тя се загледа в този символ на икономическите постижения, на величието и усилената работа на хората и се ядоса. Тя, както повечето хора, имаше сметка в ЮЕС Банк. Беше си купила форда със заем от банката. Чиновниците там бяха винаги любезни и се трудеха неуморно. Те се прибираха вечер по домовете си и се мъчеха да свържат двата края като всички останали. А после се появяваше някакъв мошеник, който мамеше, крадеше и лъжеше и даваше на невинните хора и работата им лошо име. Уест се обърна към Хамър и я повика.

— Ела да видиш — каза тя тихо на шефката си.

Хамър клекна до отворената врата на колата и огледа документите, без да ги пипа. През по-голямата част от живота си тя бе спестявала пари и правила инвестиции. Веднага усещаше измамите и отначало бе шокирана, а после отвратена, когато осъзна истината. Макар в момента да не можеше да се докаже, изглежда, Блеър Моуни III стоеше зад стотици милиони долари, отпуснати назаем на „Доминиън Табако“, които изглеждаха свързани с предприемаческа група, наречена „Саутман Корпорейшън“, чието седалище бе в Гранд Кайман. Виждаха се многобройни банкови сметки без идентификационни номера. Няколко от телефоните в Маями се появяваха на различни места, но до тях имаше само инициали, които не означаваха нищо. Споменаваше се и нещо, наречено „Изборът на Америка“.

— Какво мислиш? — прошепна Уест на Хамър.

— Преди всичко измама. Ще предадем всичко на ФБР и ще видим какво ще изровят те.

Хеликоптерът на телевизията се сниши. Прибраното в чувала тяло бе натоварено в линейката.

— Ами Кахун? — запита Усет.

Хамър си пое дълбоко дъх. Изпита съжаление към него. Колко лоши новини можеше да понесе човек за една нощ?

— Ще му се обадя и ще му кажа какво подозираме — мрачно каза тя.

— Ще разкрием ли самоличността на Моуни тази вечер?

— По-добре да изчакаме до утре сутрин — отговори Хамър, загледана зад ярките прожектори и жълтата лента. — Струва ми се, че имаш посетител — каза тя на Уест.

Бразил стоеше до лентата и си водеше бележки. Тази вечер не носеше униформа. Той срещна погледна на Уест с каменно изражение. Тя тръгна към него. Отдръпнаха се на известно разстояние от останалите и застанаха от двете страни на лентата.

— Тази вечер няма да даваме никаква информация — каза тя.

— Просто ще си свърша обичайната работа — отвърна Бразил, като повдигна лентата, за да мине под нея.