Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

Бразил бе съвсем наясно, че двамата едри мъже в гащеризоните стояха на слабо осветения паркинг и чакаха двамата педали. Не се притесняваше от погрешното им впечатление за него, но никак не му се искаше да го пречукат от бой. Замисли се за момент и отиде до управителката на бара, която седеше, пушеше и пишеше утрешното меню на черна дъска.

— Госпожо — обърна се той към нея. — Чудя се дали можете да ми помогнете с един сериозен проблем.

Тя го погледна скептично. Всяка вечер чуваше подобни думи от мъжете, изпили по няколко бири. Проблемът винаги беше един и същ и можеше да се разреши лесно, ако тя нямаше нищо против да отиде зад ресторанта за около десет минути и да свали джинсите си.

— Какво? — промърмори тя разсеяно и продължи да пише.

— Имам нужда от игла — каза той.

— Какво? — изгледа го тя учудено.

— Игла или карфица и нещо, с което да я стерилизирам.

— За какво? — намръщи се тя и отвори чантата си.

— Имам тресчица в пръста — обясни Анди.

— О — най-после загря тя. — Противна работа. Масите тук не са добре полирани. Заповядай, сладурче.

Жената му подаде малък комплект за шиене, който бе взела от последния скъп хотел, където я заведе някакъв богат тип. Даде му и шише лакочистител. Анди натопи иглата в ацетона и смело излезе от ресторанта. Разбира се, онези двамата бродеха около колите и го чакаха. Забелязаха го и тръгнаха към него. Той бързо набоде показалеца и палеца си с иглата. Изстиска колкото се може повече кръв и я размаза по лицето си, после притисна ръце към главата си, сякаш всеки момент щеше да припадне.

— О, Господи — застена той и се олюля надолу по стълбите. — Господи.

Анди се облегна на парапета, като охкаше и притискаше окървавеното си лице.

— Мамка му — изруга Ризо, когато стигна до него. — Какво, по дяволите, ти се случи?

— Братовчед ми — тихо прошепна Бразил.

— За оня педал, дето седеше с тебе, ли говориш? — запита Шифлет.

Анди кимна.

— Да, човече. Той има СПИН и повърна кръв върху мен! Можеш ли да повярваш? О, Господи!

Той слезе надолу по стъпалата. Шифлет и Ризо отстъпиха назад.

— Влезе ми в очите и устата! Знаете ли какво означава това? Има ли наблизо болница? Трябва веднага да отида до болницата! Можете ли да ме закарате?

Бразил почти падна върху тях. Мъжете побягнаха. Скочиха бързо в джипа си и изчезнаха.

На следващата вечер, понеделник, Блеър Моуни III се наслаждаваше на чудесната храна в град Куин. Банкерът вечеряше в „Мортън“, където ходеше винаги когато бизнесът го призовеше към града. Посещаваше редовно ресторанта с изрисувани прозорци, построен до „Карилон“ и срещу Първа презвитерианска църква, която също имаше стъклописи, но по-стари и красиви, особено след мръкване, когато Моуни се чувстваше самотен и в настроение за приключения.

Моуни не се нуждаеше от обясненията на красивата млада келнерка. Винаги поръчваше филе „Ню Йорк“ с печени картофи и салата от домати с червен лук, залята с прочутия сос със синьо сирене. Прокарваше вечерята си с уиски. Утре щеше да закусва с Кахун, председателя на кредитния отдел и председателя на южния филиал на банката, плюс няколко президенти. Рутинна работа. Щяха да седнат около масата в луксозния кабинет на Кахун. Моуни не очакваше добри новини, а все същите стари глупости и негодуванието му нарасна.

Банката бе създадена от предците му през 1874 година. Той трябваше да носи короната и да вижда редовно портрета си в „Уолстрийт Джърнъл“. Моуни мразеше Кахун и винаги когато можеше, подхвърляше остроти срещу него и разпространяваше злобни клюки за ексцентричностите и идиотизма на шефа си и изтъкваше, че всичките му благородни действия и добрини към човечеството са продиктувани от егоистични мотиви.

Моуни поиска да му дадат остатъка от вечерята в плик, както правеше винаги, защото не знаеше дали няма да огладнее по-късно в стаята си в луксозния Парк хотел. Той плати сметката от седемдесет и три долара и седемдесет цента и остави два процента по-малко бакшиш, който изчисли на тънкия като хартия калкулатор. Келнерката се забави, докато донесе четвъртото му питие, и се правеше на много заета, а това бе непростимо. Той излезе пред ресторанта и момчето от паркинга се затича да докара колата му. Моуни се качи във взетия под наем черен линкълн и реши, че още не е в настроение да се прибира в хотела.

Сети се за жена си и безкрайните й операции и други медицински хобита, както ги наричаше. Парите, които харчеше годишно за нея, бяха ужасяващи, а нито един от шевовете не я бе подобрил. Тя приличаше на манекен, който готви и поднася коктейли. Някъде дълбоко в спомените му се таеше Поли в бара, където той и приятелите му се появиха в една съботна вечер през май. Поли изглеждаше страхотно в синята си рокля и не искаше да има нищо общо с него. Разбира се, той веднага се влюби. Трябваше да я притежава. Но Поли бе вечно заета, трудна за откриване и не й пукаше за него. Започна да й се обажда два пъти дневно. Посещаваше я в колежа. Естествено, тя знаеше много добре какво прави. Беше научила идеално урока си, получен вкъщи, в пансиона и сега в колежа. Знаеше какви стават мъжете, ако им обърнеш внимание. Знаеше как да се прави на недостъпна. Също така знаеше, че Моуни е идеален кандидат за женитба и щеше да осигури живота й. Ожениха се четиринадесет месеца след първата им среща, две седмици след като Поли завърши колежа, специалност английски език, което според гордия младоженец щеше да й помага при писането на покани и благодарствени писма.