Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

— О, Господи — изохка Хамър и затвори очи. — Къде?

— Мога да мина да те взема — предложи й Уест.

— Няма нужда — отвърна Хамър. — Само ми кажи къде.

— Улица „Чедър“, близо до стадиона — каза Уест и профуча на жълто. — Изоставените сгради там. Близо до компанията за заваръчни материали. Ще ни видиш.

Хамър грабна ключовете си от масата до вратата. Излезе навън, без да смени сивия костюм и перлите.

Бразил шофираше из града в лошо настроение, когато чу обаждането по радиото. Отправи се към местопрестъплението бързо и сега стоеше до жълтата полицейска лента, облечен в тениска и джинси, и се нервираше, защото не го пускаха вътре. Ченгетата се отнасяха с него, сякаш бе един от многото репортери, които обикаляха наоколо и душеха. Не разбираше. Не го ли помнеха в униформа? Не помнеха ли, че бе участвал в гонитби и сблъсъци?

Уест пристигна секунда преди Хамър и двете жени се отправиха към храстите, където близо до контейнера за боклук бе паркиран небрежно черен линкълн. Сградата на компанията за заваръчни материали представляваше мрачен готически силует с тъмни прозорци. Полицейските лампи светеха, а някъде в далечината се чу сирена, възвестяваща за ново нещастие в града. Влакът прогърмя по релсите край тях, а машинистът му се вторачи в полицаите.

Както и в предишните случаи, колата бе взета под наем, вратата на шофьора бе отворена, фаровете светеха и алармата дрънчеше. Ченгетата претърсваха района и заснемаха всичко с видеокамери.

Бразил забеляза Уест и Хамър и репортерите, които се скупчиха около тях, без да получат никакъв коментар. Той се вторачи в Уест напрегнато, за да привлече вниманието й. Тя го видя, но очевидно не възнамеряваше да го включи в действията. Пренебрежението й го прониза като кинжал. Сякаш никога не се бяха виждали. Хамър също като че ли не го забелязваше. Бразил се загледа в тях, убеден, че са го предали. Двете жени бяха заети и изнервени.

— Сигурни сме — каза Хамър на Уест.

— Да. Същото като другите — потвърди Уест мрачно, докато се приближаваха към местопрестъплението. — Няма съмнение. Абсолютно същият метод.

Хамър си пое дъх дълбоко. Лицето й изразяваше болка и негодувание, когато огледа колата и храстите, където доктор Одом работеше на колене. От мястото си Хамър виждаше окървавените ръкавици на лекаря, които проблясваха от светлината на прожекторите. Тя вдигна поглед, когато хеликоптерът на Канал три прогърмя ниско над главите им. Под краката на двете жени хрущяха счупени стъкла. Доктор Одом оглеждаше разбитата глава на жертвата. Мъжът бе облечен в тъмносин костюм от „Ралф Лоурън“, бяла риза с липсващи ръкавели и вратовръзка „Херцогиня Майра“. Имаше посивяла къдрава коса и загоряло лице, което може и да е било привлекателно, но сега това не можеше да се разбере. Хамър не видя никакви бижута, но предположи, че мъжът е имал доста скъпи неща. Видът му говореше за много пари.

— Установена ли е самоличността му? — обърна се тя към доктор Одом.

— Блеър Моуни III, четиридесет и пет годишен от Ашвил — отговори той, докато снимаше омразния яркооранжев пясъчен часовник върху гениталиите на жертвата. — Колко още? — запита той Хамър, сякаш обвиняваше нея за убийствата.

— Имаме ли гилзите? — запита Уест.

Детектив Брюстър клечеше и оглеждаше боклуците из храстите.

— Три до момента — отговори той на шефката си. — Изглеждат съвсем същите.

— Господи — изохка доктор Одом.

Той си представи себе си в непознат град. Шофираше из улиците бавно, защото се бе загубил. Внезапно бе измъкнат от колата си и заведен до някакво противно място като това от зловещо чудовище, готвещо се да пръсне главата му заради един портфейл, часовник или пръстен. Доктор Одом можеше да усети ужаса на жертвите, които се молеха за пощада, а зловещият пистолет се насочваше към главите им, готов за стрелба. Лекарят бе убеден, че изцапаното бельо във всичките случаи не бе изцапано след смъртта. По никакъв начин. Убитите бизнесмени не бяха загубили контрол върху червата и пикочните си мехури, докато животът им ги е напускал. Просто са били ужасени, треперили са, зениците им са се разширили, а кръвното им се е вдигало до невиждани висоти, подготвяйки ги за борбата, която никога не се е осъществила. Доктор Одом усети ускорения си пулс, докато разгъваше следващия черен чувал за трупове.

Уест внимателно огледа вътрешността на колата, заслушана в звънчето, което съобщаваше, че вратата на шофьора е отворена. Забеляза плика с храна от „Мортън“ и разпиляното по пода съдържание на куфарчето и сака на жертвата. Визитни картички от ЮЕС Банк лежаха на пода. Тя се наведе и прочете името на Блеър Моуни III, същото като в шофьорската книжка, която Брюстър й бе показал. Уест извади гумените ръкавици от джоба си. Нахлузи ги на ръцете си така вдълбочена в мислите си, че не забелязваше хората около себе си, нито пък влекача, който дойде, за да откара линкълна в управлението. От години не обработваше местопрестъпления, но навремето беше много добра в това. Работеше усърдно, неуморно и интуитивно. И сега, когато огледа безпорядъка, създаден от убиеца, изпита странно чувство. Повдигна самолетния билет за крайчето и го отвори на седалката, като внимаваше да не го докосва много. Лошите й предчувствия нараснаха.