Патриция Корнуэлл - Нощен патрул

Моуни не можеше да посочи точно момента, когато започнаха многобройните физически проблеми на жена му. Струваше му се, че тя играеше тенис, веселеше се и се наслаждаваше на живота, който й бе осигурил, докато се роди второто им дете. Жени. Никога нямаше да ги разбере. Моуни откри Пета улица и намали, както правеше винаги, когато потъваше в мислите си. Усети възбуда, докато гледаше към нощния живот и мислеше за пътуването си утре следобед. Жена му мислеше, че той ще остане в Шарлът три дни. Кахун и компания вярваха, че Моуни ще се върне в Ашвил след закуската. Всички грешаха.

Докато останалите членове на семейството потегляха към Шарлът от Ню Йорк и Лос Анджелис, безутешната началничка на полицията и синовете й се ровеха из гардероби и чекмеджета, изпълнявайки болезнената задача да подредят дрехите и личните вещи на Сет. Хамър не можеше да погледне към леглото на покойния си съпруг, където бе започнал кошмарът, след като той се бе напил и планирал какво да направи този път, за да я нарани наистина. Е, успя, Сет, помисли си Хамър. Тя сгъна огромните ризи, фланелки и чорапи и ги прибра в торбите, които щяха да потеглят към Армията на спасението.

Не можаха да вземат решение относно ценните вещи на Сет, като четирите ролекса, халката, която не бе успявал да сложи на дебелия си пръст повече от десет години, колекцията от златни часовници, принадлежала някога на дядо му, ягуара и, разбира се, акциите и парите му. Хамър не се вълнуваше от тези неща, а и очакваше, че той ще се опита да я унижи за последен път в завещанието си. Тя никога не се беше интересувала много от парите и не възнамеряваше да започне сега.

— Не знам нищо за работите му — каза тя на синовете си, които също не се интересуваха от тях.

— Не виждам нищо чудно — отвърна Джъд, докато сгъваше следващата риза. — Но мислех, че все пак е обсъждал с теб завещанието си.

— Вината е и моя отчасти — каза Хамър, като затвори чекмеджето и се зачуди как ли щеше да се оправи без синовете си. — Никога не съм го питала.

— Не е било нужно да питаш — негодуващо отбеляза Джъд. — Смисълът да живееш с някого е да можеш да обсъждаш важните неща с него. Ти например е трябвало да планираш бъдещето си, в случай че нещо стане с него, което бе доста вероятно, като се има предвид скапаното му здраве.

— Аз съм си осигурила бъдещето — каза Хамър и огледа стаята, като мислеше, че всичко в нея трябва да изчезне. — Изкарвам добри пари.

Ранди беше по-млад и ядосан. Според него баща му бе егоист и невротик, защото беше прекалено разглезен и никога не мислеше за другите, освен като за хора, които могат да запълнят скапаното му и безсмислено съществуване. Особено се нервираше от начина, по който се бе отнасял с майка му. Тя заслужаваше човек, който да й се възхищава и да я обича заради добротата и смелостта й. Ранди отиде до майка си и я прегърна.

— Недей — нежно го отблъсна тя, а очите й се напълниха със сълзи.

— Защо не дойдеш при нас в Лос Анджелис за известно време? — попита той, без да я пусне.

Тя поклати глава отрицателно и се върна към работата си. Бе твърдо решена да разкара всеки спомен за Сет от къщата колкото се може по-бързо, за да продължи живота си.

— За мен е най-добре да работя — каза тя. — А и има проблеми, които трябва да реша.

— Винаги има проблеми, мамо — намеси се Джъд. — Ние също ще се радваме, ако дойдеш в Ню Йорк.

— Знаеш ли нещо за това ключе „Фи бета капа“ 15 15 Знак за принадлежност към елитен студентски клуб. — Б.пр. на верижка? — попита Ранди и й го показа. — Беше в Библията в чекмеджето.

Хамър погледна изненадано ключето. Беше го получила от университета в Бостън, където прекара четири чудесни години и завърши с най-добър успех от випуска си. Хамър бе учила наказателно право и история, защото вярваше, че двете са неразривно свързани. Тя бе израснала без специални привилегии или обещания, тъй като бе единствената сестра сред четирима братя в къща с малко пари и майка, която не одобряваше опасните мисли на дъщеря си. Ключето от „Фи бета капа“ бе триумф за Джуди Хамър. Беше го подарила на Сет, когато се сгодиха. Той го носи дълго време, преди да започне да надебелява и да се изпълва с омраза.

— Каза ми, че го е загубил — тихо промълви тя.

Телефонът звънна. Уест нямаше никакво желание отново да безпокои началничката си, но нямаше начин. Тя се извини по телефона от колата си, докато хвърчеше към центъра на града. Останалите патрулни коли и линейката също се движеха към сърцето на „Петте точки“, където още един мъж, току-що пристигнал в града, бе убит зверски.