Керри Уилкинсон - Жената в черно

Джесика и Рейнолдс кимнаха и излязоха.

— Не знам кой изтегли най-късата клечка — каза Рейнолдс, докато двамата слизаха по стълбите.

— Със сигурност ти — отвърна тя. — Докато аз просто си върша работата, камерите ще дебнат всяка твоя стъпка.

Долу двамата се разделиха и Джесика отиде да уреди да вземат проба от слюнката на госпожа Барнс. Щяха да разберат дали ръката е на сина не по-рано от другата сутрин. Джесика каза, че друг полицай ще вземе показания, защото тя отива да доведе приятелката на сина. При други обстоятелства щяха да разговарят с майката предварително, но ако момичето беше замесено, съобщенията в медиите щяха да го уплашат; независимо дали щеше да се окаже главната заподозряна, последното, което им трябваше, беше да избяга. Фактите и криминалното досие на Дженюари даваха основание на Джесика поне да я разпита.

Госпожа Барнс толкова се зарадва, че ще доведат Дженюари в участъка, че се наложи да обясни, че няма да я арестуват, а само ще я разпитат за изчезването на Люис. Полицайката провери дали адресът на момичето в базата-данни е актуален и отиде на етажа, където работеха повечето колеги. Онзи, когото търсеше, седеше сам на едно бюро. Джесика се промъкна незабелязано и го плесна по врата с опакото на ръката.

— Ох! — извика мъжът.

— Така, Дейв. Какво ще кажеш за една разходка?

Детектив Дейвид Роуландс се завъртя на стола, сложил ръка на удареното място. Беше навършил трийсет само преди шест месеца и „раната“ беше още прясна, особено предвид факта, че върволицата гаджета беше взела да оредява. Стараеше се да изглежда млад, свободен и необвързан, но според Джесика последните две вече не бяха по негов избор. Тя беше единствено дете и смяташе Роуландс за най-добрия си приятел в полицията въпреки досадното му братско държание. След убийството на тяхната колежка и приятелка Кари Джоунс предната година двамата станаха още по-близки. Още се опитваха да преодолеят смъртта. Техният начин за справяне със загубата беше да се шегуват един с друг. Роуландс беше един от малкото колеги, с които тя обичаше да прекарва време извън участъка.

— За какво беше това? — попита полицаят.

След като видя кой го е ударил, гневното му мръщене отстъпи място на уж огорчено подсмихване.

— Само исках да ти оправя един щръкнал кичур от косата.

— Защото те записах да представляваш полицията за Деня на професионалната ориентация ли?

— Какво?

Отначало Роуландс се изненада, после се ухили.

— А, значи не знаеше?

— Наистина ли си ме записал?

— Ъ-ъ, може би. Началникът и без това щеше да те прати. Така ще излезе, че сама си изявила желание и ще се покажеш в добра светлина. Дори трябва да ми благодариш.

— Знаеш, че няма как да ме победиш в тази ескалираща война. Аз имам по-висок чин и ако си ме записал за Деня на професионалната ориентация, аз пък ще ти тръсна онзи огромен куп молби за свобода на информацията, които никой не ще.

— Стига, де. Това е удар под пояса. За какво дойде всъщност?

Джесика му обясни, че трябва да доведат Дженюари Форестър за разпит, но няма да я арестуват. Избра още двама униформени полицаи, които да ги придружат за всеки случай, и четиримата потеглиха с две коли с полицейска маркировка.

Апартаментът на младата жена се намираше над магазини в квартал „Аби Хей“. В Манчестър имаше и далеч по-лоши райони, но и този си го биваше — редица неугледни магазини, гадна на вид пицария, от която се носеше също толкова гадна миризма, фризьорски салон и супермаркет. Между магазините имаше входни врати за трите апартамента над всеки от тях. Задни входове към жилищата не се виждаха, само товарни площи за магазините.

Джесика позвъни на вратата; Роуландс и другите двама стояха зад нея. Бяха паркирали колите в уличката, която водеше към склада, така че да не е очевидно за какво са дошли.

Отговор нямаше, затова тя позвъни отново и почука.

— Майката на Люис каза ли дали Дженюари работи? — попита Роуландс.

— Каза, че не знае някога да е работила и че винаги си е вкъщи.

— Предвид всичко, което тече по новините, не е на добре, ако е изчезнала.

— Може просто да е отскочила до магазина или нещо такова.

Джесика се обърна и се облегна на стъклото на магазина до входната врата. Докато колегите бяха с лице към нея, тя зърна с крайчеца на окото си движение зад тях. Някакъв човек, който се беше запътил към тях, бързо се обърна и тръгна в обратната посока. Джесика видя само как отметна дългата си черна коса. Човекът вървеше бързо, но без да подтичва. Явно беше жена, облечена в къса черна рокля и високи черни ботуши въпреки юнската жега. Жената стигна ъгъла, където след магазините започваха къщи, и високият жив плет я скри от погледа на полицайката.