Керри Уилкинсон - Жената в черно

Жената пишеше на клавиатурата, но щом Джесика отвори вратата, веднага стана и подаде ръка.

— Здравейте, вие сте детектив Даниел, нали? — попита бързо тя. — Главният инспектор ми каза, че това е новото ми работно място и бюрото е свободно. Надявам се, че нямате нищо против.

— Нямам, само че ме наричайте Джес. Не си падам много по официалностите — каза Джесика, като стисна ръка.

Корниш вече беше оставила своя отпечатък в кабинета. На бюрото бяха наредени в идеални редици семейни снимки, а клавиатурата и мониторът бяха нагласени така, че да образуват прав ъгъл с ръба.

Този път жената носеше очила, но сега ги свали и ги сложи на бюрото.

— Чудесно. Приятно ми е, Джес. Аз съм Луиз.

Джесика отиде до бюрото си и избута купа папки встрани от клавиатурата, като гледаше да не паднат на земята, после седна.

— Тук невинаги е така стресово — обясни тя.

— Надявам се — засмя се Корниш. — Не се преместих тук, за да си живея спокойно, но определено не очаквах първият ми ден да е такъв.

Докато си местеше нещата по бюрото, без да гледа към колежката си, Джесика си даде сметка, че това може да изглежда обидно.

— Откъде идваш? — попита тя.

— Съпругът ми Джеймс е тукашен, но около десет години живяхме близо до Ковънтри — отговори другата жена, като я наблюдаваше внимателно. — Бях детектив в тамошното управление. От няколко години бащата на Джеймс е много болен. Със съпруга ми искаме двете ни деца да опознаят дядо си, преди състоянието му да се влоши още. Поисках да ме преместят преди повече от година, но отне доста време.

— На колко са децата?

— На девет и на пет. Докато аз съм на работа, ги гледа Джеймс.

Джесика си даде сметка, че е направила неволна гримаса, защото Корниш веднага започна да се защитава:

— Той така реши…

— Съжалявам, не беше умишлено.

Явно подразнена, жената извърна поглед. Джесика се почувства зле. Реакцията беше неволна, но отстрани сигурно изглеждаше много обидна. Тя нямаше категорични убеждения относно отглеждането на децата, но не бяха много жените полицаи, чиито мъже си стоят вкъщи и гледат децата, докато те работят. Просто се беше оказала неподготвена за ситуацията. Луиз Корниш започна да пише нещо на клавиатурата си и Джесика нямаше какво да каже. Минали бяха само няколко минути от запознанството с новата колежка, а тя вече беше успяла да направи гаф.

Джесика се върна към работата си на компютъра — влезе в системата, отвори браузъра, после и няколко новинарски уебсайта. Вече бяха публикували кадъра с жената в черно и номера за връзка с полицията, което беше добър знак. Първите съобщения по телевизията трябваше да са излъчени преди около половин час.

Докато четеше, усети, че атмосферата в кабинета е напрегната; тишината се нарушаваше единствено от тракането на двете жени по клавиатурите, тук-там някое кликване на мишката и приглушения шум от дейността в останалата част на участъка.

Джесика излезе от системата и се изправи.

— Ако някой ме търси, ще съм в пресслужбата.

Детектив сержант Корниш кимна и промърмори нещо в знак на съгласие, а Джесика излезе и отиде на рецепцията.

В сутерена на сградата се намираха дискусионната зала, постовете за достъп до интернет за общо ползване и частни стаи на адвокати и други лица. На приземния етаж бяха разположени рецепцията и кабинетите на старшите полицейски служители. Кабинетът на Джесика и Луиз Корниш беше близо до столовата, а този на Рейнолдс — през няколко врати. На същия етаж бяха частните приемни, пресслужбата, отделът „Човешки ресурси“ и залата за пресконференции. На горните етажи се намираха кабинетът на Коул, стаи за командированите полицаи и голямо складово помещение.

Докато вървеше по коридора, чу как някаква жена говори високо на рецепцията. Това не беше изненада — поне веднъж на ден се случваше да дойде някой ядосан. Понякога роднина на арестуван искаше информация, друг път водеха пиян, който трябваше да бъде затворен в килия, докато изтрезнее. Джесика не можеше да чуе нищо конкретно, но трябваше да мине през рецепцията, за да стигне до пресслужбата.

Макар да избягваше погледа на служителя на рецепцията, той извика:

— Детектив Даниъл може да ви помогне.

Джесика му благодари саркастично с поглед и отиде при жената на рецепцията. Посетителката беше зачервена и изглеждаше едновременно разстроена и ядосана. Беше на около петдесет години, с прошарена кестенява коса до раменете, а дрехите изглеждаха твърде тесни за нейната фигура.