Керри Уилкинсон - Жената в черно

Джесика се огледа и видя още три камери — две на хотела и една закрепена високо над магазин. Обектите сигурно съхраняваха видеозаписите.

Усети топлината на юнското слънце и със съжаление си помисли, че ще трябва да се затвори в кабинета, за да гледа материала от камерите.

— Онзи, който е оставил ръката, можеше поне да избере някой дъждовен ден — изрече на глас тя.

Джесика се облегна на стола и въздъхна. Намираше се в офиса на частната охранителна фирма, която управляваше градските камери. Изглеждаше малък и беше осветен единствено от една флуоресцентна лампа на тавана и мониторите пред нея. Тя се наведе и спря видеозаписа, после се облегна и погледна жената, която седеше до нея.

— Омръзна ли ти вече да си детектив? — попита Джесика.

Другата полицайка се отпусна назад и се засмя.

— Минал е само час, откакто започнахме да преглеждаме касетите.

— Именно. Сега можехме да сме навън и да правим разни неща. С име като твоето е грехота да висиш вътре в такъв ден. По̀ ти приляга да си в рокбанда.

— Изобел не е чак толкова рядко име.

— Да, ама Изи звучи много готино. Особено Изи Дайъмънд. Прекалено е хубаво за манчестърската полиция.

— В училище не го смятаха за толкова готино. Викаха ми как ли не — Изи Гризи, Изобел Енд, Изи Пича.

— Поне са били оригинални, докато са те тормозели — каза Джесика, като се опитваше да не изглежда впечатлена. — На мен десет години ми викаха просто Дана Мъжкарана.

Детектив Изи Дайъмънд беше започнала работа в отдела за криминални разследвания на манчестърската полиция едва преди шест седмици. Главният инспектор Джон Фарадей беше подал оставка преди почти седем месеца, но известно време беше останал да въведе новия човек в работата. Наследникът му Джак Коул беше инспектор и след повишението му Джейсън Рейнолдс се беше издигнал от сержант до инспектор. Джесика беше делила един кабинет с Рейнолдс повече от две години и въпреки повишението му отношенията им не се бяха променили много.

Бяха наети двама нови детективи заради реорганизацията и убийството на колежката им детектив Кари Джоунс предната година. Една от тях беше Изи Дайъмънд, която Джесика беше взела под крилото си. Двете бяха почти на една възраст — Изи беше само с около година по-млада от нея.

Джесика отмести поглед от мониторите към Изи.

— И в училище ли имаше същия цвят коса? — попита тя.

Детектив Дайъмънд прокара уж несъзнателно ръка през дългите си яркочервени къдрици, после ги остави да паднат върху раменете и ги върза на опашка с ластика, който носеше на китката си.

— Не, тогава беше тъмнокестенява. Боядисах я в това червено преди година, когато се омъжих. Прииска ми се да променя нещо след медения месец.

— Много готин цвят — кимна Джесика.

— Допълнително предимство е, че плаши по-възрастните типове в управлението. Повечето май си мислят, че съм нещо като вампир.

— Какво е чувството?

— Да си вампир ли? — ухили се полицайката с весело пламъче в сините си очи.

— Не — засмя се Джесика, — да си омъжена.

Детектив Дайъмънд издаде напред долната си устна и изпухтя.

— Бива. Съпругът ми Мал вече иска деца, но аз предпочитам да поработя още няколко години. По-скоро бих пробвала вампиризма.

Джесика погледна към мониторите и пусна отново видеозаписа, този път на скорост.

— Мал съкратено от Малкълм ли е? — попита, без да сваля поглед от екрана.

— От Малаки.

— Еха, какви страхотни имена имате. Омъжила си се за него заради фамилията, нали?

— Естествено — засмя се Изи. — Кой не би искал да се казва Дайъмънд? Преди бях Изобел Смит — много скучно.

Джесика вече беше работила с нея по някои дребни задачи, но загадката с отсечената ръка беше много по-сериозна от разследванията, в които беше участвала новата колежка. Джесика сама се беше нагърбила да работи с новата полицейска служителка. Чувстваше се странно, защото макар да беше началник на Изобел, в някои отношения имаше усещането, че стои по-долу от нея. Джесика живееше сама в апартамент, докато полицай Дайъмънд беше омъжена и имаше къща. Не че си умираше да има приятел и семейство, но все пак двете бяха на едни години и другата жена изглеждаше като сериозен възрастен. След цял ден на работа Изобел приемаше гости за вечеря, докато Джесика вечеряше нещо, претоплено на микровълновата печка, пред телевизора или на компютъра. Самият факт, че жената можеше да си представи да има деца, беше достатъчно доказателство, че е истински възрастен. Джесика не понасяше децата, камо ли да хрумне да има собствени.