Керри Уилкинсон - Жената в черно

— Моя приятелка се жени — каза.

— Някоя от участъка ли?

— Не, имам си приятели и извън полицията.

— Извинявай. Не исках да…

— Няма проблем. Става дума за най-голямата ми приятелка Каролин. Двете живяхме заедно години, после се поотчуждихме. Подновихме контакт едва преди няколко месеца.

— Нека да позная — работата ли ви отдалечи? — Тонът навеждаше на мисълта, че говори от опит.

— И още как.

Две години по-рано Джесика се опитваше да открие един сериен убиец. В крайна сметка следата я отведе до приятеля на Каролин — Рандъл, който се опита да я убие. В момента той беше в охранявана клиника и доколкото знаеше, след задържането му не беше говорил с никого. След случилото се отношенията между двете приятелки вече не бяха същите.

— Говори ли ти се за това? — попита Изобел, която явно усети притеснението.

— Не бих казала. Тя ми се обади и ме попита дали ще стана шаферка.

— Ти съгласи ли се?

— Естествено. Не е като да сме се скарали, все още я смятам за най-добрата си приятелка. Радвам се, че поиска да стана шаферка, но големите тържества не са ми по вкуса. Не обичам да се контя.

Изобел погледна кафявия си костюм с панталон и се заигра с тънкия ревер на сакото.

— Не знам. Не ти ли писва от тези костюми всеки ден?

Джесика погледна своя, сив на цвят, после отново насочи поглед към мониторите.

— Едно време ми беше писнало, преди около две години. Сега въобще не се замислям. Каролин още не е избрала роклите за шаферките. Притеснявам се, че ще е нещо в розово или жълто и ще трябва да се гледам с него на снимките цял живот. Ако ги види някой от участъка… — Гласът заглъхна, докато си представяше как ще преживее евентуалните снимки.

Другата жена се засмя и погледна отново екрана, който следеше Джесика.

— Май и моите шаферки се притесняваха за същото. Заедно се спряхме на семпли рокли в кремаво.

— Любимият цвят на Каролин е лилаво. Дано да е милостива.

Двете замълчаха, загледани в екрана. Не се виждаше кой знае какво, но от време на време в кадъра се появяваше някой човек. След малко Изобел се наведе напред.

— Знаем ли по кое време е била оставена ръката? — попита.

— Предполага се, че е било вечерта — отговори Джесика, като намали скоростта на възпроизвеждане на записа до 1,5 пъти от нормалната скорост. — Намерили са я малко преди осем тази сутрин, така че трябва да е било след десет и половина. — Наведе се и посочи екрана. — Там, където пада светлината на уличните лампи, не се вижда какво става.

— Какво според теб се е случило с ръката?

Джесика изхъмка.

— Не знам — каза после. — Според детектив Рейнолдс онзи, който я е оставил, е искал да я намерим.

— Не изглеждаш много сигурна.

— По принцип съм съгласна с него, но хората, които се опитват да привлекат вниманието, ме притесняват. Повечето не искат да ги хванем и правят всичко възможно да го избегнат. Тук-там се срещат и такива, които искрено съжаляват и си признават за стореното. Освен тях има и малцина, които искат да се изтъкнат. Те са непредсказуеми, но знаят какво правят. Може да искат да ги хванем на някакъв етап, но само след като са показали каквото имат да показват.

— Не съм поглеждала нещата от тази гледна точка.

— Няма как, докато не се окажеш в центъра на събитията. — Джесика отново удвои скоростта на въртене на записа. Двете гледаха мълчаливо как образите бавно се проясняват с показването на слънцето.

— Качеството не е лошо — отбеляза Изобел.

— Повярвай ми, обикновено записите не са толкова добри. Камерите на половината магазини имат зърнеста картина, на която не можеш да познаеш човек дори да гледа право в камерата.

— Да, попадала съм на такива, докато носех униформа. Смешно е да пускаш снимката във вестника при положение, че не личи дали е мъж или жена.

Джесика сложи записа на пауза.

— Какво е това? — посочи екрана, върна записа малко назад и го пусна на нормална скорост. Въпреки бледата светлина ясно се виждаше облечен в дълга черна роба човек в гръб, който вървеше по павираната алея между фонтаните. Самата фигура не би била нещо необичайно, ако не беше единствената в кадъра с изключение на някакъв спящ човек на една пейка. Когато силуетът излезе от кадър, тя превключи на картината от друга камера.

— Това от онези религиозни одежди ли е? Бурка или ниджаб? — попита другата детективка.

— Не мисля — отвърна Джесика, докато натискаше разни бутони. — Виж това — посочи новото изображение на екрана. — Главата не е покрита. Робата прилича на нещо като халат. Да видим дали можем да увеличим образа. — Тя натисна нещо и обектите се видяха в едър план.