Керри Уилкинсон - Жената в черно

— Всичко наред ли е? — попита Джесика със слаба усмивка, надявайки се да я поуспокои.

— Опитвам се да накарам някой да ме изслуша — каза с въздишка жената. — След като видях обедните новини, дойдох направо тук. Знам коя е жената в черно.

Първата мисъл на Джесика беше, че са дали на медиите само телефонния номер на полицията, не и адреса. Предполагаше, че полицаят на рецепцията не се е свързал директно с нея или Рейнолдс, защото се опитваше да разбере дали жената говори истината, или е просто поредният човек, който търси внимание.

— Кой ви каза да дойдете тук, вместо да се обадите по телефона? — попита тя.

— Ъ-ъ, всъщност никой — отвърна жената. — Дойдох тук, когато синът ми изчезна. После идвах още няколко пъти, но все нямаше нищо ново. Когато видях новините днес, разбрах какво се е случило.

Джесика се опита да прикрие колко е озадачена.

— Да, добре. Бихте ли дошли с мен, за да поговорим спокойно?

Обърна се и поведе жената към една от приемните, в които свидетелите, които не са заподозрени в престъпление, чакаха да ги разпитат официално. Понякога там пускаха и техни роднини. Джесика не беше убедена, че жената има някаква полезна информация, затова предпочиташе сама да говори с нея и тогава да реши дали да вземат показания.

Стаята беше добре осветена от флуоресцентната лампа на тавана, но въпреки горещината навън вътре беше студено. Щом влезе, Джесика чу шумния звук на климатика. Сдържа се да не потрепери и покани жената да седне.

— Желаете ли чаша чай?

— Не, искам само някой да ме изслуша.

Тя кимна, затвори вратата и седна срещу жената.

— Как се казвате?

— Вики Барнс. Синът ми се казва Люис и мисля, че жената в черно, която търсите, е приятелката му Дженюари.

— Защо смятате така?

— Люис изчезна преди около месец — заразказва бързо жената. — По принцип ми се обаждаше или ми пращаше есемес всеки ден, после спря. Когато отидох до апартамента им, Дженюари ми каза, че е излязъл. След няколко дни обаче призна, че всъщност и тя не го е виждала от известно време. Съобщих ви, че е изчезнал, но вие от полицията не направихте нищо. И без това подозирах, че тази наркоманска кучка има пръст в цялата работа, а после я видях по новините с онази нейна пелерина. — Долната устна на жената затрепери. — О, боже, това значи ли, че… — промълви едва доловимо.

Предвид споменаването на отрязаната ръка в репортажите беше логично жената да предположи, че синът е мъртъв.

— Госпожо Барнс? — каза Джесика, слагайки ръка на рамото.

По лицето на жената се стичаха сълзи, но тя явно се мъчеше да запази самообладание.

— Да?

— Защо мислите, че човекът с черната пелерина е приятелката на сина ви?

Вики се опита да се успокои.

— По новините казаха, че ръката била на мъж между двайсет и пет и трийсет и пет години. Люис е на трийсет. Дженюари е една от онези странни готически типове с дълга черна коса и такива работи. Вечно носи едно нещо с качулка, точно като онова, което показаха по телевизията. Когато Люис изчезна, бях сигурна, че е замесена.

Джесика видя, че жената отново ще се ядоса.

— Госпожо Барнс, ще извикам един полицай да постои малко с вас. Аз ще отида да проверя каква информация имаме за сина ви Люис и приятелката му. После ще се върна и ще ви вземем показания официално. Съгласна ли сте?

Жената извади кърпичка от чантата си и си издуха носа.

— Да, благодаря ви.

— Бихте ли ми казали как се казва приятелката на сина ви?

— Дженюари Форестър.

Джесика си записа и адреса на двойката и тъкмо се канеше да излезе, когато жената я спря:

— Извинявайте, забравих нещо. Донесох ви това.

Извади от чантата си снимка и я подаде. Беше на силно гримирана млада жена, увиснала на ръката на мъж. Момичето носеше дълга черна роба с качулка, която много приличаше на онази от видеоматериала. Дори дължината на дрехата беше същата — малко над глезените. Двамата млади хора се усмихваха широко насред някакъв парк, съдейки по зеленината зад тях.

— Това Люис и Дженюари ли са?

— Да.

След като уреди един униформен полицай да остане с жената, Джесика забърза към кабинета си. Луиз Корниш седеше на същото място, където я беше оставила, и не обърна никакво внимание. Джесика седна зад бюрото си и отново влезе в системата. „Хайде, де“, измърмори нетърпеливо тя, докато компютърът зареждаше. Успя да влезе в базата-данни и даде команда да се търси името Люис Барнс. Оказа се, че майка му е казала истината — тя лично го беше обявила за изчезнал точно преди четири седмици. Очевидно, освен че бяха вкарали името му в базата-данни и бяха пуснали снимката му в уебсайта на полицията, друго почти не беше направено по случая.