Керри Уилкинсон - Жената в черно

— Защо не го прати в стаята за пощата? — попита.

— Дойде само преди половин час, нямах време. Няма проблем ти да го отвориш, нали?

— Предполагам, че не.

Джесика откъсна лентата по дължината на плика, после го сложи на плота и го отвори. Не можа да види какво има вътре, затова обърна пакета. Отвътре се изсипа нещо, което се приземи върху бюрото на рецепцията. Джесика вдигна очи и срещна ужасения поглед на сержанта. Нямаше съмнение какво е.

Отрязаният пръст се търколи по бюрото и тупна леко на пода.

Сякаш мина цяла вечност, преди някой да помръдне. Накрая Джесика сложи плика на плота и каза на един униформен полицай да донесе торбички за съхраняване на доказателства. Сержантът от рецепцията застана до нея, за да скрие пръста от погледа на Дженюари Форестър, която стоеше от другата страна на рецепцията. Момичето явно не беше забелязало нищо странно.

Джесика се опита да запази самообладание. Пръстът представляваше шокираща гледка и тя усети как се гади, но не можеше да си позволи хората наоколо да разберат. Знаеше, че е допуснала грешка; не само че отпечатъците бяха по целия плик, ами беше оставила пръста да падне. Клекна, за да го огледа — по него вече бяха полепнали прах и мръсотия. Не можеше да прецени точно, без да го докосне, но пръстът изглеждаше като да е бил замразен, а при пренасянето с пощата беше започнал да се размразява. По него се виждаха капчици, които сигурно бяха вода, примесена с едва забележими следи от кръв.

Джесика се изправи и погледна плика. Захвана го с крайчеца на ръкава си, за да не остави повече отпечатъци, и го обърна. Носеше обикновен печат, така че сигурно просто го бяха пуснали в някоя пощенска кутия, вместо да го пращат през пощенска станция. Датата, макар и размазана, се четеше — беше вчерашна. Значи пликът е бил прибран от пощенската служба завчера и е бил изпратен в промеждутъка между предната нощ и късния следобед вчера — период от около двайсет часа. С други думи, няколко часа преди оставянето и откриването на ръката.

Полицаят се върна с торбичките за доказателства и Джесика прибра всичко вътре с помощта на ръкавици. Дженюари започваше да нервничи зад бюрото на рецепцията, но Джесика знаеше, че от онзи ъгъл няма как да е видяла пръста. Дори да беше забелязала плика, не беше реагирала. Доказателствата бяха дискретно отнесени и докато на рецепцията се занимаваха с Дженюари, Джесика се качи при главен инспектор Коул. Каза му за станалото и призна, че е сбъркала, като е взела плика. Той не се впечатли много от падането на пръста; изглеждаше спокоен, както обикновено. Отбеляза, че който и да го е пратил, едва ли е оставил улики по него, така че няколко отпечатъка повече няма да навредят много, само ще създадат малко повече работа на криминалистите.

— От лабораторията казаха ли дали ръката е на Люис Барнс? — попита Джесика.

— Храниш надежда, а? Получили са пробата от майка му само преди около час. Казаха, че ще имаме резултатите до сутринта.

— Сега ще трябва да изследват също плика и пръста — каза тя. — Сигурно е липсващият пръст от ръката, но ни трябва потвърждение. Предполагам, че и това ще отнеме около ден. Има ли нещо ново за жената на депутата? Не гледах новините.

— Извади късмет. Стана така, че излязохме напълно некомпетентни. Съпругата на Джордж Джонсън Кристин е изчезнала преди четирийсет и осем часа. Рейнолдс в момента е у тях да му вземе показания, но Джонсън вече е дал интервю на телевизионните журналисти пред къщата му; правителството също изрази официално подкрепата си за него. Изглежда, всички знаят повече от нас, а онези денонощни новинарски канали подмятат, че не знаем какво правим. Прави са, но само защото за случая не е докладвано както трябва.

— Струва ми се подозрително — сви рамене Джесика.

Дори да беше съгласен, главният инспектор не го показа.

— Може би — рече той. — Тези хора си живеят в свой собствен свят, където разни асистенти вършат всичко вместо тях. Предполагам, че когато си под светлината на прожекторите, забравяш за най-простото — например да ни се обадиш, — и вършиш всичко чрез медиите.

— Сигурно — промърмори тя, но не изглеждаше убедена. — И все пак тук има нещо гнило.

Началникът не реагира.

— Доколкото разбрах от новините — продължи той, — двамата са женени от двайсет и седем години и имат две пораснали деца. Според тях Джонсън е говорил с нея по телефона преди два дни, но когато се прибрал от Уестминстър, не я намерил вкъщи. Нито децата, нито приятелите им знаят къде е, банковите им сметки са непокътнати. Жената просто е изчезнала.