Керри Уилкинсон - Жената в черно

— Господин началник?

— Джесика, здравей. Извинявай за безпокойството, можех да почакам до утре, но реших, че ще искаш да знаеш. Пуснаха Дженюари Форестър.

— Защо, какво е станало?

— Получихме резултатите от пробата. Със сигурност не е Люис Барнс.

Убиецът реши, че тази част от плана е минала доста добре. Първата ръка беше оставена на точното място, разузнаването си беше струвало. Изборът на момента беше лесната част; денят беше сред най-дългите в годината, слънцето изгряваше рано. Така хем в ранните часове беше достатъчно светло, хем наоколо не се мяркаха твърде много хора, които да забележат нещо. Повечето бяха или пияни, или почти в безсъзнание, затова нямаше от какво толкова да се притеснява.

След като избра момента от деня, оставаше локацията. Трябваше да остави ръката на възможно най-оживеното място, за да я намерят бързо, но пък така рискуваше да го хванат. Наложи се да прекоси района безброй пъти във всички посоки, докато научи разположението на всяка камера. Някои бяха на очевидни места, но други бяха поставени на хотели и магазини; с тях можеше да е сложно. Наложи се да прави разузнавателни обиколки в пиковите часове сутрин или рано вечер, когато от влаковете и трамваите се изсипваха цели тълпи хора. В навалицата никой нямаше да обърне внимание, че той оглежда различните системи за сигурност.

В крайна сметка свеждането на местата до няколко се оказа далеч по-лесно, отколкото си мислеше — нужни бяха само планиране и време. Трудната част беше откриването и проследяването на жертвите. Първите двама далеч не представляваха трудност — не само че бяха непретенциозни и слаби, но и убиецът знаеше точно къде да ги намери. Не всички щяха да са така лесни, но трябваше да действа по план, за да накара другите да се разкрият.

Дегизировката беше стечение на обстоятелствата. Знаеше, че ще трябва някак да скрие самоличността си от камерите, но не беше лесно да реши как точно. Можеше да облече някаква претенциозна рокля, но нямаше да е много удачно, а дреха, скриваща лицето, щеше да е проблем, ако нещо се объркаше и се наложеше бързо да избяга. Най-важното беше да вижда къде върви и обувките да са удобни за тичане. Онези с ниско токче бяха идеални за целта — удобни, носени с години. Дългото черно горнище с качулката си висеше в гардероба, много си го харесваше. То се оказа идеалният избор, което личеше и по гласността, която получи в медиите.

След като остави първата ръка, цели два дни убиецът гледа телевизия, слуша радио и преглежда основните новинарски сайтове. Всичко мина добре. Нямаше да е зле, ако се беше вдигнал малко повече шум, но сигурно и това щеше да стане. Важното беше, че полицията нямаше ясна снимка; бяха въодушевени, че имат запис, разпространиха снимките, но не разполагаха с нищо конкретно.

Усилията дадоха резултат — какво удовлетворение носеше това! Сега береше плодовете от онова безкрайно сноване с тълпите сутрин и вечер. Стрували са си всички тренировъчни прекосявания по площада, където внимателно се накланяше, за да избегне различните камери. Ако нещата се развиеха така добре и на другите места, щеше да се измъкне безнаказано.

Взе вечерния вестник и погледна увеличената снимка на пета страница. Дори прякорът беше фантастичен.

„Жената в черно“

Колко жалко, че не се сети да се кръсти така. Името щеше да стои много добре на визитна картичка; но може би щеше да е престараване. Произнесе на глас думите „Же-ната в че-рно“ с фалшив американски акцент, провлачвайки последната дума. Ухили се — прякорът наистина беше страхотен.

Усмивката обаче се стопи почти мигновено и убиецът усети как му прилошава от подобно лекомислие. Всичко, което ставаше и предстоеше да стане, водеше към конкретна цел. Дотук медиите отразиха събитието прилично, прякорът беше страхотен бонус, но не биваше да забравя причината, която го ръководеше.

Убиецът се ядоса на себе си, остави вестника и отвори лаптопа. Изпращането на пръста не беше част от първоначалния план. Първо реши, че ръцете ще са достатъчни, но за да привлече вниманието на полицията, трябваше още нещо. Щеше да е добре, ако знаеше предварително на кой полицай да изпрати пръста; дано да беше попаднал у подходящия човек.

Убиецът отвори същите новинарски уебсайтове като следобеда и затърси някое име. Повечето бяха публикували телефонен номер за свидетели, но това беше прекалено общо. След доста ровене намери името на конкретен полицай. Следобед детектив Джесика Даниел беше говорила пред едно радио за „жената в черно“ и уебсайтът на радиото я беше цитирал в новинарската си рубрика.