Керри Уилкинсон - Жената в черно

— Да, но не е така, както изглежда. Не му беше за пръв път да не се прибере същата нощ. От време на време оставаше с приятелите си; понякога ми пращаше съобщение на телефона, понякога не. Не знаете каква е майка му — вечно му се обажда или му пише. Не ни даваше мира. Освен това се опитваше да застане между нас, защото не ме харесваше. Когато разбрах, че е изчезнал, казах.

Думите звучаха правдоподобно.

— Не изглеждаш много разстроена от изчезването му — отбеляза Джесика.

— Защо? — разшири очи Дженюари. — Защото не съм си изплакала очите ли? Какво очаквате да кажа? Когато изчезна преди месец, дадох показания, а вие още нищо не сте направили.

— Ами обвиненията, че сте го удряли и драскали?

— Не ми се говори за това. — Жената извърна поглед. — Дело не беше заведено.

Джесика беше наясно, че ако служебният адвокат си беше свършил работата, щеше да я предупреди да не говори за предишни обвинения, които впоследствие са отпаднали. Нямаше как да я притисне при положение, че предния път не бяха намерили достатъчно доказателства, а на всичкото отгоре сега единственият свидетел беше изчезнал. Ако се окажеше, че ръката е на Люис, тогава определено щяха да се върнат на това.

— Защо избягахте от нас? — попита Джесика.

— Казах ви, не съм се опитала да избягам. Често тичам за здраве. Щом ви видях, спрях.

Жената започна да се върти неспокойно на стола и Джесика забеляза по ръцете белези от порязвания. Повечето бяха зараснали, но някои ярко контрастираха. Изглеждаха така, сякаш тя сама си ги е нанесла. Дженюари явно забеляза, че тя я оглежда, и обърна ръце така, че белезите да не се виждат.

Джесика не спомена следите от нараняванията, а извади снимката, която беше дала госпожа Барнс.

— Какво ще ми кажете за пелерината, с която сте на тази снимка?

— Какво за нея? — сви рамене Дженюари.

— Търсим човек, който е носил наметка, много подобна на тази.

— Аз какво общо имам с това?

— Вие ми кажете.

— Нямам представа за какво говорите. Нося тази „пелерина“, както я наричате, още от училище. Днес не я сложих само защото беше много горещо.

— Къде бяхте по-миналата нощ?

— Гледах телевизия в леглото, после заспах.

— Някой може ли да го потвърди?

Съдейки по яростната реакция на момичето, явно въпросът беше прозвучал погрешно. То се оттласна от масата и се развика:

— Да не ме мислите за някоя уличница? Приятелят ми изчезна.

— Нямах това предвид.

— О, я се разкарайте!

За втори път този ден Джесика си даде сметка, че думите са създали напълно погрешно впечатление. Продължи да разпитва Дженюари и се опита да поведат разговор, но момичето отговаряше с една-две думи. Показа емоция само когато каза, че ще я задържат през нощта. Дженюари започна да ругае и да удря масата с юмруци, с което показа на полицаите колко агресивна може да бъде. Двама униформени полицаи я изведоха, докато тя сипеше проклятия по адрес на Джесика.

— Май не те харесва — отбеляза Роуландс.

Джесика знаеше, че е прав, и не хрумна никаква духовита реплика. Каза му, че може да си тръгва, после отиде да уведоми Коул, че не са постигнали кой знае какво. Той чакаше двамата детективи да се върнат от къщата на Джонсън, а на Джесика каза да си тръгва.

Понеже беше останала на работа до по-късно, движението по пътищата беше относително спокойно. Докато караше към апартамента си и слушаше радио, залязващото слънце топлеше ръцете през страничния прозорец. През деня беше толкова заета, че не беше видяла или чела новините следобед. Случаят с изчезналата депутатска съпруга беше една от водещите национални новини. Репортажът завърши със следното изречение: „Говорител на полицията заяви, че за момента няма да коментират.“ Това не беше много окуражаващо, но не беше и пълна катастрофа. Когато новините приключиха и водещият започна да приема обаждания от слушатели, Джесика превключи на станция с музика.

Малката кола беше на повече от двайсет години и едва се крепеше. Едва беше изкарала последния технически преглед и парите за нужния ремонт бяха повече от цената на самата кола, но Джесика ги плати, без да знае защо. След като вече две години беше сержант, можеше да си позволи по-надежден автомобил, но в червения „Фиат Пунто“ имаше нещо, с което не беше готова да се раздели. Никога не беше имала друга кола, затова беше сантиментално настроена към тази, макар че не изпитваше добри чувства към нея, когато беше студено и не искаше да запали.

Тъкмо отби от главния път към къщи, когато телефонът зазвъня. Тя го извади от джоба си и погледна екрана — беше Коул. Спря встрани и прие обаждането.