Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

— Здрасти, Пиа — каза той, — отдавна не сме се виждали.

Учуден от свойския поздрав, Боденщайн погледна колежката си; тя обаче не го забеляза.

— Здравей, Рони — отвърна Пиа на съдебния лекар с по-тих глас. — Това ли е младата жена от Таунус? Съпругът й е тук, за да я идентифицира.

Рони поздрави с кимване Боденщайн и Керстнер и поклати глава.

— Не, това е онзи, заради когото пресата създаде обсадно положение тук. Елате.

Той тръгна пред тях към едно друго помещение за аутопсия. Там ги очакваше още една покрита носилка. Боденщайн хвърли кратък поглед на Керстнер. Дори и в това ярко осветено, облицовано с бели плочки помещение лицето на този човек оставаше безизразно и без всякакви емоции. Боденщайн беше придружавал в тези помещения по-често, отколкото му се искаше, близки на починалите; хора, които едва разтърсени от смъртта на партньор, приятел или роднина, бяха допълнително шокирани от тази потискаща атмосфера, не много по-различна от една голяма кухня. Високите до тавана метални шкафове, безмилостната неонова светлина, облицованите с бели плочки стени и голият под — всичко това отнемаше на смъртта и на мъртвия достойнството, за което живите биха искали да си спомнят. Служителят по съдебна медицина, на име Рони, отметна зеления чаршаф от лицето на трупа. Керстнер погледа няколко секунди мъртвата, без да покаже и най-слаб признак на вълнение.

— Тя е — каза той и се обърна. — Това е Изабел.

Емоционалната реакция на този човек се стори много особена на Боденщайн. Рони свали равнодушно чаршафа, откопча предпазните колани на носилката и повдигна трупа към един от металните шкафове. Когато с едно щракване вратата на шкафа се отвори и в помещението нахлу студен въздух, Керстнер потрепери и с бързи стъпки последва Боденщайн навън в коридора.

Четирийсет и пет минути по-късно Керстнер седеше на един стол пред бюрото на Боденщайн в кабинета му в Криминалната полиция Хофхайм, вкопчил пръсти в чашата кафе, което му бе поднесла Пиа. Беше се съгласил да включат записващо устройство, даде необходимите сведения за себе си и сега с оборена глава чакаше първия въпрос, докато Боденщайн правеше разяснения за присъстващите и следствието.

— Съжалявам, че се налага да ви зададем няколко въпроса — обърна се Боденщайн към лекаря. — Но е възможно смъртта на жена ви да е причинена от убийство.

— Как изобщо се е случило? — Погледът на Керстнер бавно се вдигна към лицето на Боденщайн. — Как е… умряла?

— Лежеше в подножието на „Ацелберг“ — отвърна Боденщайн. — На пръв поглед изглежда сякаш е скочила от кулата, но има улики, които опровергават предположението за самоубийство.

— Самоубийство ли? — Керстнер поклати глава. — Защо й е на Изабел да се самоубива?

— Разкажете ни нещо за жена си — помоли го Пиа. — Тя е доста по-млада от вас, нали?

Керстнер не отговори веднага, очите му зашариха в далечината.

— Деветнайсет години. Беше сестра на един от най-добрите ми приятели. — Той отпи глътка кафе, при което ръката му силно се разтрепери. — Срещнах Изабел тъкмо когато се върнахме от Америка с тогавашната ми годеница. Беше през есента на хиляда деветстотин деветдесет и осма година. Три месеца по-късно се оженихме, защото Изабел беше бременна.

Керстнер потъна в спомени, Боденщайн и Пиа го чакаха да продължи.

— Всичко изглеждаше перфектно, но малко след раждането на дъщеря ни започнаха проблемите.

— Какви проблеми? — попита Пиа.

— Изабел искаше да продължи да живее така, както бе свикнала — каза Керстнер. — Голяма къща, достатъчно пари за екскурзия, коне, пазаруване. А аз предпочитах да инвестирам парите си в бъдещето ни. Инка, искам да кажа, доктор Ханзен, си търсеше тогава съдружник за ветеринарната клиника, която бе поела в годината, когато почина баща й. Свързах се с Инка Ханзен чрез приятеля си Георг Ритендорф. Бързо се споразумяхме. Доктор Ханзен — също като мен — е следвала и работила в Америка и между трима ни веднага се получи химия.

Боденщайн и Пиа мълчаха, чакаха търпеливо Керстнер да продължи. И това стана след известно време.

— Трябваше да направим скъпоструващи подобрения и преустройства — продължи Керстнер. — Инка беше получила пари от застраховката „Живот“ на баща си, но те нямаше да стигнат за това, което бяхме замислили. За да не харчим твърде много, решихме да спестим от персонал. Майката на Инка пое счетоводството, жената на Георг работеше като помощник-ветеринар, а Изабел трябваше да е на рецепцията.