Ахмед Юмит - Убийството на султана

„Жената, която ме напусна преди двайсет и една години“

Когато някой ви обвини в извършване на престъпление, можете да откриете доказателства, да посочите свидетели, да се опитате да докажете, че това е клевета, но какво бихте сторили, ако обвинявахте себе си?

Това странно приключение започна след онзи снежен следобед в дома ми в Бахарие* с настойчив телефонен звън.

Още като чух първата сричка от „Здравей, Мющак“, познах гласа и: беше Нюзхет. Жената, която ме напусна преди двайсет и една години. Голямата ми любов, владетелката на сърцето и живота ми, която, ако не броим онова прощално писмо на раздяла, с години не ми написа нито ред, не вдигна телефона нито веднъж, не позвъни на вратата ми и и се досвидя дори един сух поздрав... А сега, сякаш нищо не се е случило, казва по жицата „Здравей, Мющак“. Отгоре на всичко с преливащ от радост глас; никакъв свян, никакво притеснение, никакво съжаление...

Но трябва да призная, че повече се изненадах от себе си, отколкото от нейната наглост. Не, не от това, че я познах, чувайки гласа и след толкова години, това беше съвсем нормално; защото след раздялата паметта ми не беше заличила вечно авторитетния и, леко дрезгав глас, нито слабото продълговато лице, големите сини очи и подигравателно присвити устни. Странното беше, че когато най-неочаквано ме потърси онази, която не забравих нито за миг толкова години, какво ти забравяне, чието съществуване нейде далеч превърнах в смисъл на живота си, в непоклатим идеал и символ на безупречна кралица, спомените за която пазех свещено, съживявайки ги ден след ден, това изобщо не ме развълнува. А през всички тези безкрайни дни в продължение на двайсет и една години все съм мечтал за този миг. Отпуснат в жълто-кафявото кресло под портрета с рози на султан Мехмед Завоевателя, изработен от зографа Синан, който не свалих от стената след подаряването за трийсет и петия ми рожден ден, втренчен в телефона, часове наред я чаках да се обади от Чикаго. Даже през някои дни под влиянието на безсъние и алкохол ми се счуваше телефонен звън и нейният заглушен от мъка глас след вдигане на слушалката: „Сбърках Мющак, тук не намерих каквото търсех. Ела да ме вземеш.“ И странно, когато тази лелеяна с години мечта се сбъдна, не изпитах нито вълнение, нито щастие, нито радост. Сякаш се обаждаше обикновен приятел, с когото сме се видели вчера.

- Здравей, Нюзхет.

Тя поде възторжено за разлика от моя бездушен, безцветен, неблагозвучен тон:

- Как си? Как позна гласа ми след толкова години?

Мина ми през ум да отговоря: „Някои неща никога не се забравят“, но не биваше да разбере колко важна е за мен.

- Защото гласът ти не се е променил - отговорих равно. -Все още е млад.

Толкова беше сигурна във влиянието си над мен, че не усети фалша. Волно се изсмя от другия край на жицата.

- Млад ли? За Бога, Мющак, започнах шейсетте. Каква ти младост!

Говореше турски с металически оттенък заради американския акцент, но с „каква ти младост“ флиртуваше. Това ме смути и реших да бъда жесток.

- Права си, остаряхме, но казват, че гласът остарява по-бавно от тялото. Гласовете дори на спаружените старци се износвали по-късно...

Хвърлената стрела улучи целта и радостта и помръкна.

- Както и да е... Кажи ти как си? Четох за успехите ти.

Подиграваше ли ми се тази жена? Успехите ми! Аз нямах успехи. Тя имаше. И не само в Турция, а и в целия свят, като се кажеше Класическа османска епоха, нейното име веднага се открояваше. Всички престижни университети от Америка до Китай се надпреварваха да я канят. Четях изказванията и разработките и, наистина бяха впечатляващи. Опитваше се да тълкува османската история по друг начин...

Любимият и на двама ни професор Тахир Хакъ Бентли винаги възразяваше: „Коментарите и не отговарят на действителността. Възприема събитията по западен маниер. Да не стана ориенталист момичето, като отиде в Чикаго, а?“

Въпреки че критиката към Нюзхет ми допадаше, не бях съгласен с Тахир Хакъ по този въпрос. Всеки историк си има мнение. Докато някои от нас възприемат събитията по западен образец, други го правят по източен.