Ахмед Юмит - Убийството на султана

Сякаш тя беше мъжът, а аз - девойката, която трябваше да пази и да не оставя сама по улиците нощем.

Усетих как страните ми пламват, а навън валеше сняг, в асансьора беше студено, по краката ми лазеха ситни тръпки. Ами ако Нюзхет ме видеше такъв? С почервеняло лице, с тази срамежлива руменина върху повяхналата кожа, която наболата брада не можеше да прикрие. Бях надхвърлил шейсетте, но не се бях отървал от чувството за свян. Как ли щеше да ми се подиграва Нюзхет за това.

- Като че дете се крие в това огромно тяло... Ами порасни вече, де... - и като се намръщих, взе да се подмазва. - Майтап, бе... Ама и ти си едно галено дете, Мющак... - и се гушна се в мен. - Млади сме още... Кому ще навреди малко непристой-ност?

Не само сега, още тогава знаех, че е права. А и ми харесваше съпротивата и срещу тази срамежливост. Не само ми харесваше, но и ме замайваше. Когато се разделихме и се прибрах вкъщи, часове наред не можех да се отърва от това странно вълнение. Може би заради това се влюбих в нея; защото спокойно можеше да извърши онова, което потисках. И то подстрекаващо. Направо предизвикателно... Най-интересното беше как

Нюзхет, толкова наслаждаваща се на живота, нежелаеща да изпусне и миг от него, беше станала толкова успешен учен. Тя го свързваше с дисциплината в немската гимназия. Развлечението си е развлечение, работата - работа.

- Важна е концентрацията, Мющак, да се концентрираш в онова, което вършиш.

И един ден беше престанала да се концентрира върху мен. Други неща привлякоха вниманието и, отвъдокеански... Нов свят, нов университет, нов любим... Джери беше името на новия и любим, впоследствие и съпруг. Десет години по-млад от нея и дванайсет от мен. Грозен според мен. Не мислете, че го клеветя, аз също не съм много красив. Искам да кажа, че красавците не будеха интереса на Нюзхет. Но с Джери имахме нещо общо - и двамата бяхме достатъчно едри, та да се справим със средна мечка.

Джери беше арт историк. На снимката изглеждаше предизвикателно. С тъмнокафяво кожено яке, жълта риза и червено фишу около врата. Тъмнорижава, сякаш къносана коса, дързък поглед в светлите очи и натрапчива усмивка, лепната на голяма уста под огромния нос... Не го предавам така негативно от ревност; точно такава беше снимката му в лондонското издание на списание за изкуство. Но Нюзхет го беше обикнала. Точно както мен... Може би и повече... И ако не повече, защо се беше омъжила за него? Дума дори не отвори за брак с мен. Майка и споменала това. Защото целта на онази вечеря, когато се нахвърли върху ми в асансьора, беше точно това. Но Нюзхет нито тогава, нито по-късно засегна темата. И защо ли да го прави, защо да се омъжва за някой, дето се срамува от целувка в асансьор. Ако тогава в асансьора беше Джери на мое място, да поеме вулгарно в голямата си уста винаги ухаещите на мента малки устни на Нюзхет... Без да му дреме, че любовницата му е десет години по-възрастна, а може би точно защото това му харесваше, да я облегне на огледалото, без да се интересува от батко Суат, чакащ като крепостен пазач долу на асансьорната врата, нито от смръщените вежди на баткото, който не пееше пред сестра си... Може би щеше да спре асансьора между етажите... И с огромния си език сред малките устни на Нюзхет...

Усетих, че се разтрисам; дали пристигнах, асансьорът ли спря? Не, асансьорът не беше спрял, проблемът беше в мен. Цялото ми тяло се тресеше от напрежение, от ревност и малоценност. Дали пак не започваше криза? Опитах се да дишам дълбоко. И докато вдишвах, погледът ми отново се плъзна към огледалото с олющен емайл.

Мющак в огледалото си беше същият; уморен, възрастен, отегчен, но в изражението имаше нещо различно - спокойствието в погледа беше изчезнало. Изразът в очите вече беше друг; луд човек, гледащ с омраза, гняв и злост. Не можех да се явя пред Нюзхет в този вид. Извърнах очи от огледалото, сякаш ако не се гледах, душевното ми състояние щеше да се промени. Опитах да се отърся от Джери, който все още владееше съзнанието ми, от онова, което би сторил на Нюзхет и от разликата помежду ни. Но още преди да залича образа му от прозрачната завеса на съзнанието си, асансьорът, също както преди да тръгне нагоре, се разтърси и спря...

Мина ми през ум да натисна бутона за партера и да сляза надолу. Да сляза и бързо да избягам от този блок. Без да ме види някой, без дума да кажа, сякаш никога не съм разговарял с Нюзхет, не съм приемал поканата и... Всъщност това щеше да бъде типично за мен. Може би не го направих, защото вече исках да променя оставяното у всички впечатление за смирен, въздържан, безвреден човечец. Толкова ми беше писнало от пренебрегване на желанията, от навика да не изпълнявам логичните си решения, от поведението на мекотело, че усетих как е време да спра. Да, да става, каквото ще. Вече трябваше да се изправя пред Нюзхет и чувствата си към нея. Отдавна беше отминала епохата на излишна вежливост и фалшиво уважение, вече трябваше да се сблъскам с голата действителност... Дали? Така беше, за моя изненада самовнушението беше свършило работата си; сякаш напрежението се беше процедило през летните обувки и се беше оттекло в напълно потъмнелия тъмнокафяв шперплатов под на древния асансьор. Да, вече бях много по-добре. Така с подобрено душевно състояние излязох от дървения асансьор, капнал от носенето на стари спомени.