Ахмед Юмит - Убийството на султана

- В сградата на улица „Ханъмефенди“ ли?

- Да, блокът „Сахтиян“ 1 1 В Турция блоковете са наименувани на собственика или на предприемача. - Б. пр. ... Всъщност не съм много спокойна тук... Сезгин иска да продаде жилището.

Сред мъглата изплува приятното лице на къдрокос момък.

- Онова синеокото момче ли?

- Да, но вече не е така сладък... Сезгин стана алчен... -гласът и беше уморен и отегчен. - Всеки ден спорим... Разбираш, че положението е сложно. Както и да е, като дойдеш, ще поговорим... Хайде, не закъснявай... А имам и изненада за теб.

- Добре, няма да закъснея... - това дали го казах или не? Не зная, единствено си спомням, че затворих телефона набързо заради познатия натиск в ума ми, чувайки изненадващите и думи. Понеже знаех прекрасно, че онзи тайнствен шепот в дълбините на мозъка ми бързо ще се превърне в страдание, после ще обхване всички клетки на тялото ми и ще потопи същността ми в бездънната пропаст на ужасяващ мрак като в празна орехова черупка.

„Мъж, чийто срок на годност е изтекъл като дрехите на гърба му“

Събудих се, сякаш някой ме викаше... Когато дойдох на себе си, още бях в мрака. Онова познато бучене в ушите, телесното отпускане... Съзнанието ми беше освободено от невидимия товар на волята, пак бях опиянен от дълбоко спокойствие... Като свободен вятър бродех в лабиринта с размити граници... Огледах се и ми се зави свят. Потърсих за какво да се хвана, за да не падна, дясната ми ръка напипа дървен парапет. Отнякъде се процеждаше снежна светлина. Намирах се в стар блок, на голямо мраморно стълбище...

Отново опитах да се огледам; струваше ми се познато, но не си спомнях. Тук някъде трябваше да има електрически ключ. Не се затрудних с намирането му, беше отдясно на полуотворената метална врата. Без да обръщам внимание на продължаващото виене на свят, слязох по стълбите и натиснах ключа на стената. И когато червеникавожълтата светлина на бледата лампа на тавана освети мръсните стени на отдавна небоядиса-ната сграда и дървения асансьор, се сетих: бях в блока „Сах-тиян“. Може би най-старата сграда в квартала, построена от дядото на Нюзхет.

Това ми се случваше за трети път. Оказвах се някъде часове след загуба на съзнание. Единственото, в което бях сигурен, беше връзката на местата, където се озовавах с лицата, причинили загубата ми на памет. Съвършено неизвестно беше какво се е случило в това време. Нямах нито образ, нито звук, нито мирис... В паметта ми липсваше спомен за извършеното от мен през този период.

Шазие, с която живеехме в един блок - братовчедка и добър психиатър, - казваше: „Мога да разбера какво ти се е случило, като те хипнотизирам“, но аз категорично отказвах, страхувайки се от излизането наяве на подсъзнанието ми, в чи-ито дълбини не знаех какво се крие. Пък и това не ми се случваше толкова често.

Първата криза ме връхлетя месец след като Нюзхет ме напусна, тоест преди двайсет и една години и повече... Усетих онова бучене, както си седях в университетския ми кабинет, и приблизително след два часа се свестих в мавзолея на султан Мехмед Завоевателя, пред саркофага му. Сигурно съм вярвал, че мога да се освободя от Нюзхет, ако се концентрирам върху Завоевателя. По принципа да впрегнеш съзнанието си в работа, ако искаш да забравиш любовта... Втората криза беше след десет години, на петия ден от смъртта на майка ми. Намерих се посред нощ в гаровия ресторант на Хайдарпаша*. До мен стоеше възрастна проститутка с размазан грим... Галех изрусените и коси. По лицето и беше изписано презрение към света. Нямах представа кога, къде и как съм я намерил. Последното, което си спомнях, беше снимка на майка ми от младини. Майка ми се усмихваше в обектива под кривата магнолия в двора на къщата ни, облечена в рокля на цветя с буфан ръкави. Гледайки блесналото и младо лице, си бях помислил колко прилича на Нюзхет и после - край.

„Дисоциативна фуга - беше казала Шазие. - Нещо като временна амнезия. Вероятно изпадаш в нея при прекалено травмиращи събития.“

Сигурно беше права, и в двата случая бях загубил много скъпи хора. Любимата ме беше изоставила, заминавайки на хиляди километри, а мама, както казва поетът, беше изчезнала в хоризонта на невъзвратимата нощ... Тези случки бяха по-тежки, отколкото можех да понеса. Добре, но как да обясним днешната загуба на памет? Тъжна случка ли беше завръщането

Квартал в Истанбул. - Б. пр.

на Нюзхет? Не, но беше шокираща. Тоест не беше от значение дали събитията носят печал или щастие, радост или болка; каквато и да беше причината, загубата на памет се дължеше на тоталното объркване на съзнанието ми.