Ахмед Юмит - Убийството на султана

Обзелият ме от нахлуващия през открехнатата желязна врата хладен вятър прочисти мислите ми. Сигурно бях дошъл да се видя с Нюзхет, както обещах по телефона. И в това нямаше нищо странно; е, добре щеше да е да можех да си спомня как съм излязъл от вкъщи, как съм стигнал от Бахарие до Кадъкьой, кога съм се качил на корабчето и как съм отишъл от Каракьой до Шишли... Както и да е, беше станало... Погледнах наследения от баща ми ръчен седефен часовник с пожълтяло стъкло: беше 19:40. Време за вечеря... Ако го бях планирал, ко-гато умът ми си беше на мястото, щях да избера приблизително този час да пристигна в дома на Нюзхет.

Как ли изглеждах? Изведнъж се уплаших. Веднага се огледах. Под палтото с цвят на мръсна мъгла бях сложил тъмносиньо сако с бледосиня риза отдолу, не бях пропуснал и тъмно-вишневата вратовръзка, бях обул черен панталон. Макар и летните черни мокасини да не подхождаха много на снежното време, все пак си отиваха и тъкмо се успокоих, когато опипах брадата си. Въпреки бръсненето сутринта усетих с върховете на пръстите наболите остри косми. Ух, това не беше добре. Нюзхет щеше да си помисли, че не я уважавам. Тръгнах към почтително очакващия ме насреща дървен асансьор, за да разбера колко сериозно е положението. Ако не ме лъжеше паметта, в това древно превозно средство имаше голямо огледало. Да, достопочтеното огледало, което въпреки отчасти олющения емайл отразяваше почти вярно външността на оглеждащия се в него, ме посрещна в асансьора. Лицето ми имаше странно изражение; очите с цвят на мед с избледнял, но спокоен отблясък и леката сянка от брадата ми придаваха дервишка небрежност. Един не много академичен непукизъм и безгрижност...

Ето това усещане, колкото и негативизъм да съдържаше, правеше всичко незначително и ме изпълваше с увереност.

С нея натиснах третия от долу на горе от подредените вертикално до вратата черни бутони. Асансьорът подскочи като епилептик; ух, май ще трябва да повървя, затюхках се, но той потрепери и бавно тръгна нагоре. С потеглянето на пенсионера асансьор се чу неприятен звук от шахтата... Механично скърцане от навиването на стоманен кабел около желязна макара, напомнящо за годините на самотност и изоставеност. Металически звук, който по свой начин показваше, че дърпащото нагоре тази симпатична дървена кутия устройство вече работи трудно и е към края си. Странно, обаче този неприятен звук, може би най-чужд на човешките усещания, отключи в съзнанието ми горещ спомен за Нюзхет.

Трябва да беше юни, защото ароматът на младата липа от улицата стигаше до асансьора. Беше след вечеря, слизахме, не се качвахме. Бяхме канени от госпожа Семиха, майката на Нюзхет. Първата официална вечеря след толкова години. Не да се запознаем, тя вече знаеше достатъчно за мен. Но вдовицата искаше да каже на човека, живеещ толкова дълго с единствената и дъщеря, че стига вече, нещата трябва да се приемат сериозно. Що се отнасяше до мен, още утре бих се оженил за Нюзхет, но последното, което би помислила откачената ми любима, беше да стане съпруга някому. А може още оттогава да е планирала да ме зареже и да замине. Както и да е, та след тази вечеря - пропита с уважение и по време на която аз бях изключително възпитан както винаги и изискан повече от необходимото - се качихме в асансьора, Нюзхет се нахвърли върху ми и рече: „Целуни ме.“

Смаяно се отдръпнах, понеже изобщо не очаквах това. Но нямаше място за отстъпление и опрях гръб в огледалото с още неолющен тогава емайл. Не, не го правеше, за да ме засрами - а иначе изпитваше страхотно удоволствие да засрами старомодния си любим на най-невероятни места. Очите и блестяха диво, лицето и се беше изопнало, ноздрите и потръпваха от страст. Като забеляза тъпото ми изражение, се притисна до мен и повтори: „Хайде, глупчо, целуни ме, асансьорът ще спре всеки момент.“

Ако беше само за целувка, щях да го направя, но циничният и син поглед и липовият аромат в асансьора показваха, че ще последва и друго. Докато се колебаех, тя силно ме придърпа към себе си. Дори не успях да се противопоставя. Ако на партера брат и Суат не чакаше асансьора, тази малка кабина щеше непременно да разбере как двама души се любят на-крак... Когато Суат ме видя да излизам от вратата на асансьора червен като рак и със смутен поглед, схвана, макар и не напълно, положението, свъси светлокестенявите си вежди и скастри сестра си:

- Вече е късно. Къде си тръгнала по това време?

На Нюзхет изобщо не и пукаше.

- Идвам - отговори кратко. - Ще изпратя Мющак до марш-рутката и се връщам.