Ахмед Юмит - Убийството на султана

Щом излязох от асансьора, видях светлокафявата дървена врата, оставена отворена като грешен отговор на грешно зададен въпрос. Не се изненадах, че е отворена, обърках се от близостта и до асансьора. Сякаш трябваше да бъде някъде по-далеч. След като преодолях първоначалното объркване, съзнанието ми беше обсебено от полуотворената врата. Дали Нюзхет не беше излязла? Къде? До магазина или близкото бистро... Как се казваше продавачът? Някакво особено име. Да, Наил Дилли 2 2 Дил на турски означава език. - Б. пр. ... Правеше най-вкусните сандвичи с език и кашкавал в Истанбул. Нюзхет си умираше за тях... Когато техните отиваха през горещите летни дни на вилата в Бююкада 3 3 Големият от Принцовите острови. - Б. пр. , сиреч когато оставахме сами в апартамента, ми заръчваше с усмивка: „Иди при Дилли и вземи от ония езици.“ Естествено с бира „Текел“ към тях... Нюзхет си падаше по тази бира... Било навик от баща и. Покойният господин Фехим, един от директорите в Земеделска банка, много харесвал тази бира - държавен монопол... Естествено, ракията „Клуб“ преди това... Тайната на бирата „Текел“...

Внезапно забелязах, че ръцете ми са празни. Идвах да видя любимата си след толкова години, но не носех нито букет, нито бутилка вино. Не само при най-важния човек в живота ви, при когото и да било не се ходеше на вечеря с празни ръце. Помислих да се върна и да купя нещо. Но какво щях да обяснявам, ако се сблъсках с Нюзхет? Не ми се сърди, но след като ме напусна, пипнах някаква болест, наречена „дисоциативна фуга“, и не мога да си спомня какво съм правил през последните часове, след разговора ни по телефона отново изпаднах в криза, а като се свестих, бях в блока ти, та заради това не донесох дори кутия бонбони, ли щях да и кажа? Може би някой ден трябваше да и обясня положението, но това не биваше да се случи на първата среща, насред улицата или по стълбите на блока. Затова избрах да вляза, макар и с празни ръце. Все пак не забравих да натисна звънеца преди това. Той зазвъня пронизително, но никой не отговори. Звъннах втори път, като задържах пръста си по-дълго върху белия бутон. Не, Нюзхет май наистина беше излязла или отишла при племенника си Сезгин. Добре де, какво да правя сега пред вратата? След кратко колебание побутнах с пръст светлокафявото дърво. Вратата със скърцане се отвори към малко антре. Боядисаните преди бог знае колко години в бяло стени бяха много замърсени, станали почти сиви. На пор-тмантото отдясно висеше светлозелено дамско манто, на съседната закачалка - тъмнокафява жилетка. Любимите цветове на Нюзхет... Когато видях дрехите на бившата си любима, лицето и внезапно изплува пред мен. И тъкмо щях да се упрекна несправедливо, че ми се привижда и наяве, когато забелязах, че лицето насреща ми не е привидение, а от отворената докрай врата на всекидневната настойчиво ме гледа Нюзхет. Царицата на сърцето, ума и душата ми седеше и ме гледаше. Първо се сепнах, после опитах да се усмихна. Да срещнеш след години човек, в когото си бил влюбен... Сложно - откъдето и да го погледнеш. Състоянието на Нюзхет сигурно беше същото, защо-то ме гледаше, без да проговори. Не понесох повече тишината, увеличаваща пропастта помежду ни.

- Вътре ли си - плахо потрепна гласът ми. Без да спирам, продължавайки да говоря, влязох в антрето. - Позвъних, но като не получих отговор...

Нито отговори, нито помръдна. Продължаваше да ме гледа от кадифеното кресло с цвят на шампанско зад ниската масичка, леко отметнала глава назад. Не я различавах напълно заради жълтеникавата светлина от полилея, но не отделяше очи от лицето ми, сякаш не желаеше да пропусне и най-малкото ми движение. Мълчанието и ме разтревожи.

- Оставила си вратата отворена - рекох и пристъпих още няколко крачки. - Помислих, че си излязла.

Продължаваше да мълчи. Отворила широко очи, сякаш не бях аз, а се опитваше да разбере кой е. Това наистина беше странно. Действително не бях същият, когото напусна преди двайсет и една години. Косите ми побеляха, раменете ми увиснаха, напълнях. Но и тя не беше Нюзхет отпреди двайсет и една години. Можех да преценя това въпреки разстоянието помежду ни и оскъдното осветление. Беше остаряла, и то много, може би дори повече от мен. Нещо подобно на радост потрепна в мен, а би следвало да се натъжа. Но виж ти, остаряването и погрозняването и пробудиха в мен скрита радост. Много грозно. Засрамих се. Ако Нюзхет разбереше, щях още повече да се срамувам. Поради това продължих да говоря и влязох през отварящата се към вестибюла бяла врата, покрита с наполовина матирано стъкло.