Ахмед Юмит - Убийството на султана

Усетих по-силен от преди удар в гърба. Същата буца, издигаща се от гърлото ми. Повече не можех да се сдържам... Заплаках, отначало беззвучно, после тресейки се. Опрял гръб в стената, дълги минути хълцах и плаках като дете. Дали за-щото загубих Нюзхет, или защото със собствените си ръце бях унищожил лелеяната години наред мечта? Нямах представа, само плачех. „Сълзите са лекарство за душата.“ Колкото и да съм казвал преди, че това е сладникава и глупава приказка, сега плачът ми идваше добре. Не преминаха нито скръбта, нито страховете ми, но се почувствах успокоен. Да, плачът беше хубаво нещо. Но не можеше да продължи вечно. Опитах да се съвзема, избърсвайки сълзите с опакото на дланта си, стърчащ все още пред вратата на банята. И за да се отърся от безмилостните разсъждения, връхлетели ме като кошмар, обнадеждено натиснах ключа на осветлението.

Нямаше я кръглата лампа, която помнех, една висяща от тавана крушка осветяваше празната, гола баня. Нямаше нито пералня, нито дървен шкаф. Дори да е имало, отдавна са били изхвърлени, изпълнили предназначението си. Подът беше застлан с теракота на лалета, лявата страна беше изцяло заета от груба като лодка вана, на стената имаше непретенциозен умивалник, наподобяващ постмодерна скулптура. Сигурно тук си бях измил ръцете. Погледнах към окачената до него розова хавлия. Ако си бях подсушил ръцете, трябваше да е влажна. Пипнах я и усетих лека влага. Дали открих доказателство за извършеното от мен престъпление? Как щеше една влажна хавлия да ме превърне в убиец? Или пък тази влага беше останала от ръцете на Нюзхет? Така де, нали живееше тук. Започнах да я изследвам милиметър по милиметър. Но нямаше нито следа от кръв, нито подозрително петно... И докато я закачвах на мястото и, забелязах червеникаво петно в средата на умивалника... Не влажната кърпа, а червеното петно върху мраморната мивка потвърди, че аз съм извършителят на престъплението. Значи, тук бях измил зацапаните си с кръвта на Нюзхет ръце. И какво да правя сега? Нямаше време за мислене, трябваше веднага да отстраня петната в умивалника. Приближих и протегнах ръка към крана с отдавна изтекъл срок на годност. И тогава разбрах грешката си. Слабото ми зрение пак ми беше изиграло лоша шега. Петното, което сметнах за кръв, беше наслоена ръжда от падащите от позеленелия меден кран капки. Падащите почти на всяка секунда капчици се проточваха като тънка ръждива пътека до металната решетка в средата на мраморната мивка. Защо да крия, успокоих се, но все пак трябваше да бъда сигурен.

Отново закачих на върха на носа си очилата за четене и се наведох над тук-таме олющената, напълно загубила блясъка си метална решетка. Лъхна ме мирис на ръжда и влага, но не се отказах; опитах се да открия следи от кръв, останали по краищата на хлъзгавия, подобен на изгнила огромна хлебарка, плесенясал черен метал. Без да бързам, внимавайки и с най-дребните части на решетката, продължих да я проучвам дълго време. Но нямаше не само следи от кръв, а дори и червеникави петна. Единствено мъничко светломораво парченце сапун...

Сапунът, от който се беше отчупило парченцето, лежеше в левия край на умивалника. Взех го в ръка и внимателно го огледах, но и по него не открих търсеното петно. Доближих го до носа си, миришеше на виолетки. Оставих сапуна и помирисах ръцете си - същата миризма. Настръхнах; с този сапун ли си бях измил ръцете? Но нямаше как да съм сигурен в това, можеше да съм си измил ръцете, преди да изляза от вкъщи. А както можеше да се предположи, всичките ми сапуни миришеха на виолетки.

„Колко хубаво би било да не съм се раждал“

Напуснах банята раздвоен. Имах намерението първо да погледна кабинета в дъното на коридора, но процеждащата се от спалнята сребриста светлина сякаш ме приканваше към пълен с тайни свят. Поддадох се на повика и се вмъкнах вътре през открехнатата врата. Озовах се в студена светлина почти като синевата в очите на Нюзхет. Тя вероятно беше отблясък на събралия се по покрива на отсрещната сграда сняг. Спрях нерешително, чудейки се какво да правя в тази пълна със спомени стая под плашещата светлина. Какво ме възпираше? Дали страх или някаква стеснителност, може би уважение... Към Нюзхет, към интимния и живот... Тя ме беше изхвърлила от живота си. И то безмилостно, без да ми даде шанс, без никаква възможност. Ако беше жива, сигурно пак нямаше да ми даде шанс... И вероятно нямаше да вляза в тази стая. А може би я бях убил, за да мога да вляза спокойно тук... За да вдъхна спокойно аромата и, да докосна нещата и. Пак започвах да си измислям, а трябваше час по-скоро да разбера какво се е случило.