Ахмед Юмит - Убийството на султана

„Чудо би било, ако си припомниш какво си сторил“, казваше Шазие.

Отхвърлих настойчивия поглед на братовчедка си и отново се приближих до Нюзхет. Може би безжизненото и тяло щеше да ми подскаже нещо. Но докато пристъпвах, внезапно усетих нещо странно. Не докато пристъпвах, а докато я гледах, ми изплува истината, която в началото ми се струваше необичайна, но след като размислих, изглеждаше напълно естествена. Това застаряло тяло, тези изцъклени сини очи не принадлежаха на зарязалата ме преди двайсет и една години любима. Насреща ми седеше жена, дошла от друг свят, от друг живот. Цветът на очите беше същият и въпреки че боядисаните в по-тъмно кестеняви коси да си бяха нейните, онзи поглед, в чиято синева потъвах преди години, никога не е бил така чужд. Не познавах този израз. Единствено познавах безмилостно забития в шията нож за писма. Нож за писма... Добре, но чий беше той? Моят или онзи, който подарих на Нюзхет? Че чий да бъде, естествено моят. Едва ли щеше да връща ножа за отваряне на писма от Америка дотук. А може изобщо да не го беше носила там, останал си е тук... Не, нямаше защо да се самонавивам, сигурно аз бях донесъл оръдието на убийството. Обаче не си спомнях нито да съм възнамерявал да взема този остър прибор, нито да съм го слагал в джоба си. Шазие впива черните си очи в моите и шепнейки, обяснява:

„Кризисни моменти... Дисоциативна фуга...“

Дали за добро или зло, предумишлено или не престъпление, но не смятам, че дори съм си помислял да убия Нюзхет. И пак милият глас на братовчедка ми...

„Подсъзнанието завладява същността ни...“

И нарастващото съмнение в погледа и. Значи, и Шазие си мисли, че съм убиец. Ама пък и тази леко плъзнала се встрани синеока жена, в чиито очи бялото постепенно завладяваше всичко, никак не ми помагаше. Напротив, мълчеше ли, мълчеше в креслото, сякаш искаше да усложни положението още повече. Но нямах намерение да се отказвам и се доближих съвсем до побледняващото лице. Погледнах в едва проблясващите въпреки светлината на кристалния полилей, свидетел на най-хубавите дни в този дом, очи и затърсих доказателство за тайната на смъртта и, за преживяното преди няколко часа под разпрострелите се в ледено синьото зеленикави петна. Но пак напразно! Нито сините очи, нито зеленикавите петна в тях, загубили вълнообразните си отблясъци, ми предлагаха каквато и да било следа, улика или доказателство. И докато ме заливаше нова вълна отчаяние, внезапно забелязах: Това мълчание беше истинското послание. Този замръзнал поглед, който ми изкара акъла, втвърдяващото се безжизнено тяло, този тих апартамент, в който дойдох след години, ми казваха посвоему: „Ти трябва да го откриеш, каквото и да правиш, трябва да го откриеш.“ Това беше всичко; това ми се подсказваше отвсякъде.

Това беше тайното послание. „Каквото и да правиш, трябва да го откриеш.“

Начаса повярвах в скритото послание на замръзналия поглед, на изстиващото тяло, на злокобния дом. Ако не бях повярвал, нямаше да извадя този нож за писма от тук-там сбръчканата, но все още изящна като на лебед шия на тази нещастна жена, наподобяваща Нюзхет, голямата ми любов, единствената владетелка на сърцето и душата ми.

„Единственият свидетел, доказващ, че съм убил Нюзхет“

Снегът ми се отрази добре; мъничките снежинки, сипещи се по старата улица от мрачното небе, кацаха леко като малки пеперудки по лицето ми, сякаш разбираха отчаянието ми и искаха да ме утешат.

Спомних си думите на Тахир Хакъ: „Човек не може да се приюти другаде освен в природата. Накрая се връщаме там, откъдето сме тръгнали. Трябва да не се губи връзката с мястото, където ще се върнем накрая.“

Спазих наставлението, изречено от професора ни полуше-говито, полусериозно; вдишах дълбоко студения въздух. Газейки по започващата да се вледенява дебела бяла покривка, без да и обръщам внимание, започнах да се отдалечавам от блока „Сахтиян“. Започнах, ама още след няколко крачки усетих как замръзват пръстите ми в летните мокасини. Не можех да спра. Не обърнах внимание нито на стигащия до глезените ми сняг, нито на вкочаняващия пръстите ми студ. Опитах да вървя по-бързо и с по-широки крачки. Ръцете ми започнаха да измръзват и ги пъхнах в джобовете на палтото. Дясната напипа нещо студено. Ножът за книги със султанската тугра на дръжката... Оръдието на убийството, което одеве извадих от шията на Нюз-хет. По-студен от тази снежна зимна вечер и окървавен. Бързо отдръпнах ръката си от него, сякаш кръвта щеше да полепне по нея. А като обигран убиец бях измил ножа в банята. И все пак косата на човек би настръхнала при допира до този прибор... Час по-скоро трябваше да се отърва от това проклето нещо... И само от ножа ли? От сапуна с аромат на виолетки в другия ми джоб, от този умиращ блок „Сахтиян“, от тази стара улица, вече преминала срока си на годност като мен, по която са наредени като кандидат-младоженки кой от кой по-хубави блокове, от чиито прозорци едно време висяха червени сакъзчета... Веднага трябваше да намеря такси... И с него - до пристанището на Каракьой*... Оттам да скоча в корабчето... И ножът за писма - в тъмните морски води... Добре, но защо ми омекнаха коленете? Защо се задъхах? Май нямаше да ми стигне въздухът до булеварда... Трябваше да се успокоя. Обърнах глава да погледна току-що здраво затворената от мен врата на блока, бях успял да се отдалеча максимум на десет метра. Сега още по-дълбоко вдъхнах режещия въздух. Събрах сили и отново заджапах през снега... Дъхът ми аха да секне... Пръстите ми аха да замръзнат... Не зная колко съм вървял, след известно време погледнах през снежинките по миглите си към края на улицата. В този момент видях завиващо зад ъгъла жълто петно. Малко по-тъмно от лимон... През хвърчащите снежинки жълтото не изглеждаше никак подходящо. На бялото върви червено. Нямаше ли такава песен „Помислих, че кръв капе по снега“? Като кръв по блузата... Какви ги дрънкам? Добре че очите ми бяха по-логични от ума; без да обърнат внимание на подсъзнанието, опитващо се да съчетае естетическите впечатления от престъплението, продължиха да наблюдават бавно приближаващото се жълто петно. То се приближи, уголеми, превърна се в такси и спря на няколко метра пред мен. Божия милост? Може би е по-добре да се каже дяволска. Чиято и да било, в това си състояние не бих разбрал. Хвърлих се към превърналото се в такси жълто петно отпред. От отворената врата слезе висока млада жена в кожено манто с космата яка и барета, под която се виждаха краищата на кестеняви коси. Кестеняви коси... Не тъмни като на онази на средна възраст жена, която преди малко оставих в апартамента, а като на Нюзхет преди години.