Ахмед Юмит - Убийството на султана

Patricide, Filicide, Fratricide...

Отцеубийство, детеубийство и братоубийство... Защо Нюзхет беше написала тези думи? Имаха ли връзка с изследването на Фройд? Размишленията ми прекъсна телефонен звън. Звънеше телефон в апартамента... Ослушах се... Не, беше мобилен телефон, но не моят, идваше от дневната, сигурно беше на Нюзхет. Продължаваше да звъни настойчиво. Обзе ме паника да не би търсещият да знае, че съм тук. И какво да правя сега? Ако проявях безразсъ-дство, щях да търся къде да се скрия. Слава Богу, търсещият не настоя повече и след петото позвъняване телефонът млъкна. Колко успокояваща била тишината! За миг ми мина през ум да отида в дневната и да проверя кой е звънял. Не, който и да е бил, колкото по-малко се набърквах в този случай, толкова по-добре. Но всеки момент можеше да позвъни още някой и още по-лошо, можеше да дойде племенникът и Сезгин. Да дойде, ще отворя вратата и точка. Ами ако имаше ключове? Сигурно той е наглеждал апартамента по време на пребиваването на Нюзхет в Америка. Ей тогава щеше да се разбере, че аз съм убиецът.

„След като убил леля си Нюзхет, изтрил пръстовите отпечатъци, за да прикрие престъплението...“

Изведнъж ми просветна - из цялата къща имаше мои отпечатъци. Иначе как да разбере полицията, че съм влизал в апартамента? То нямаше нужда да разбира, достатъчно беше да предположи. След като проверят с кого последно е говорила Нюзхет по телефона, като научат за изоставения, но не приел лесно раздялата, писал стотици писма без отговори до Америка докачлив неин бивш любовник, веднага щяха да открият пръстовите ми отпечатъци в този дом на смъртта, в този нещастен апартамент. Проклетата паника отново ме завладя. Оставих пак върху нощното шкафче тресящото се в ръцете ми списание. Извадих кърпичка от джоба си и грижливо избърсах докоснатите повърхности по книгата и списанието. Ключът за електричеството беше лесен, ами завесите... Дали по плюша оставаха пръстови отпечатъци? Не можех да оставя нещата на случайността и колкото можах избърсах и вероятно докоснатите места по току-що спуснатите завеси. Върнах се и забърсах първо вратата на спалнята, а после и тази на банята. Влязох в банята, но какво бях пипал? Да му се не види, не си спомнях. Да, ключа за осветлението... После, разбира се, умивалника... Да де, ама какво точно в умивалника? Започнах усърдно да бърша първо крана, после и мивката, та дори и решетката. Ами сапуна? Дали лесно биха се заличили следите по тази мека повърхност? Не, не можех да поема такъв риск. Грабнах сапуна и го пуснах в джоба си. Натиснах ключа с кърпата и излязох.

Всекидневната си беше в същото състояние, както и трупът на Нюзхет. Веднага трябваше да забравя тази жена, която никога не ми излезе от ума, и безжизненото и тяло. Как ли? Както - така, трябваше да я забравя. Примерно това не беше Нюзхет, а някоя друга. Непозната. Която не съм убивал. Ако бях, нали щеше да има някакво доказателство? А нямаше. Да, сега трябваше да се успокоя. Отпечатъците... Да, трябваше да си спомня какво още бях пипал. Започнах отзад напред, първо завесите... После каната и чашата върху масичката. Не, тях не бях пипал, но бях запалил втория полилей. После светлокафявата врата на апартамента... Първо я бях бутнал, после влязъл и затворил. Тоест отвътре и отвън. Натиснах ключа под зеленото манто на Нюзхет и включих осветлението в антрето. Естествено, нямаше как да видя отпечатъци, но все пак трябваше да се уверя, че не съм пропуснал нищо. Когато свърших, угасих осветлението - използвах кърпичката и при паленето, и при гасенето. Е, макар и да не се отървах напълно от тревогите си и все още да не знаех какво да мисля и чувствам, можех вече да напусна апартамента. Но дали? Преди да отворя вратата, за последен път погледнах Нюзхет. Все същата. Неподвижна на креслото зад масичката... Тя си беше същата, но аз бях променен. Установих, че не се вълнувам и не ме е страх... И защо да се страхувам? Ако в тази стая имаше нещо плашещо, то това бях аз, единственият свидетел на престъплението. Може би за пръв път спокойно погледнах Нюзхет. Дори светлината от двата полилея не беше достатъчна. Отново приближих до нея. С широко отворени очи, сякаш питаше защо се приближаваш. Или пък широко отворените очи и застиналата в синевата изненада не показваха стрес, а разочарование? Дали застиналото в очите и не показваше дълбокото разочарование от безмилостно забилия в шията и нож за писма бивш любовник? Спрях; неочаквано дошлото успокоение беше на път да се разбие на парчета като паднала върху мраморния под стъклена кана. Усетих как раменете ми се свличат и главата ми сама се свежда, а ръцете ми внезапно се отпускат. Егото ми, приповдигнато от подтика за самосъхранение, бавно се сриваше. Веднага отместих поглед от трупа на любимата си. Запристъпвах назад. Искаше ми се да си тръгна, да избягам, да се отдалеча и върна във времето преди телефона на Нюзхет следобед. Като дете, бленуващо за майчината утроба при първия изгарящ слънчев лъч. Колко добре щеше да бъде да не бях се раждал... Далеч от опасностите, от уверените, любопитни очи, извън излагащата на показ човека светлина... Без нужда от нечия любов, нежност и милосърдие... Все още не беше късно, все още можех да приключа с всичко въпреки изминалите шейсет и повече години, въпреки нуждата ми от обичта, нежността и милосърдието на другите и изпитаното в повечето случаи разочарование. Щеше да бъде ирония на съдбата да се наръгам със същия нож, с който съм заклал невижданата двайсет и една години любовница... Внезапно ми се привидя трогателната снимка на двама ни във вестниците... Нюзхет на кадифеното кресло с цвят на шампанско зад масичката, а аз на земята със забит в сърцето сребърен нож за книги с туграта на Завоевателя на дръжката. Не, това не беше краят, който си представях. Дори съседите да ме намереха умрял в леглото дни по-късно заради миризмата, пак щеше да бъде по-добре. Но и бягството не беше изход. Каквото и да направех, съмнението щеше да ме следва по петите. Единствената възможност беше да се изправя срещу него. Да посрещна действителността, каквато и да е. Дори да не си призная публично, трябваше да разбера какво съм направил. Добре де, но как?