Ахмед Юмит - Убийството на султана

Трябваше да въздъхна успокоено, обаче умът ми налудничаво веднага ми предостави друга версия. Ами ако съм си измил ръцете? Възможно ли беше? Защо не? Не извършвах несвързани, необясними действия като в моменти на криза. Примерно никога не съм излизал с неподходящо облекло, най-много съм правил грешката да изляза с леки обувки като днес. Тоест държах се достатъчно нормално в онези неизвестни моменти, когато паметта ми като развалена камера отказваше да регистрира звуци и образи. Ако подсъзнателно съм решил да убия Нюзхет - и не само несъзнателно, ами дори съм го мислил често, дори в моменти на изключителен гняв съм си го казвал на глас, - би трябвало да играя по правилата. Тоест голяма беше вероятността, след като съм забил ножа за писма в шията на любимата си, да си измия ръцете. Банята... Да, можех да открия доказателства за ужасяващите си действия в банята.

Отправяйки се към голямата баня, в която се бях къпал неведнъж, за да докажа собствената си вина, внезапно се стреснах. Завесите! Бяха дръпнати докрай. Между прозореца и мен имаше само тънки бежови пердета с дантела по края. Ами ако ме беше видял някой съсед? Втурнах се към прозореца. Затворих докрай плюшените завеси първо отдясно, после онези зад креслото на Нюзхет... Докато ги дърпах, внимателно огледах осветените от уличната лампа прозорци на отсрещния блок. За щастие те бяха тъмни или празни. Поех дълбоко дъх, върнах се и отново погледнах Нюзхет. Събраните на тила и коси бяха кестеняви както преди години, може би малко по-тъмни. Естествено, боядисваше ги, не беше възможно до тази възраст да не побелеят. Едно време отпускаше небоядисаните си коси на рамото ми. Пред мен се появи образът на отпусналата свет-локестенявите си коси на рамото ми любима отпреди години. Свежо лице, което будеше възхита и не се нуждаеше от грим. Жизнерадостната, сияеща Нюзхет; младата жена, която с усмивка вдъхваше всекиму радост от живота.

Сигурно бях около трийсетте... Дали на входа на университета, дали в библиотеката или в градината на „Топкапъ“? Мисля, че беше пролетен следобед... Дърветата отзад бяха напъпили... Люляци, череши или акации? Не помня дърветата, цветовете и аромата. Леко обезпокоена, Нюзхет ми протегна дясната си ръка:

- Хайде, Мющак, не се мотай, ще закъснеем за киното.

Имаше ли такъв момент? Или паметта ми отново си играеше игрички?

Леко тръснах глава и изтрих образа, прогоних гласовете. Дори да е имало такъв момент, не биваше да си го припомням сега. Трябваше да се отърся от всякакви чувства, възпоминания и угризения на съвестта. „Най-голямото умение, контролиращо съзнателните ни действия, е логиката“, често ми напомняше баща ми, Бог да го прости. Естествено, напълно съм съгласен с тази констатация на баща ми, взета от някоя книга с афоризми, но ха обясни сега какво виждам. Ето, гледам люляковата шнола в косите на Нюзхет. Не точно люлякова, малко по-тъмна, виолетова... Тъмновиолетова... Отколешното увлечение на Нюзхет по виолетките. Казваше: „Като умра, посадете виолетки на гроба ми... Разноцветни виолетки.“

Не, не беше толкова емоционална. Не харесваше мелодрамите, отвращаваше се от дрънканиците за Изтока. Наистина искаше виолетки на гроба си. И когато го казваше, не беше тъжна, изричаше го напълно естествено. Тогава ми се струваше глупаво. Пресен гроб, върху него виолетки, а отдолу Нюзхет... Не! Не защото не вярвам в смъртта, а защото не знаех как да повярвам в нейната смърт. Нюзхет и смъртта не се съчетаваха. Не познавах някого, който повече от нея да обича живота. И тъй като знаех това, не бях изпитал и най-малка болка, когато каза: „Засадете виолетки на гроба ми.“ Нито скръб, нито притеснение... Обаче сега, застанал над трупа на жената, за която никога не съм помислял, че ще умре, се опитвах да си представя живота в свят без нея. Горещина обля страните ми. Влажната топлина остави тъпа болка по кожата ми и стигна до устните. Когато солта на сълзите неусетно се разля в устата ми, си рекох не и отново се съвзех, все още не. Веднага отместих поглед от прибраните на тила с виолетова шнола коси на Нюзхет, от боядисаните и кестеняви коси. Бързо преминах през големия вестибюл към малкото антре, засенчено от светлината на кристалните полилеи.

Банята веднага до антрето беше перпендикулярна на спалнята. Спалнята... Колко нощи бях прекарал в тази неголяма стая... Открехнатата врата на омагьосаната стая... Сребристата светлина, процеждаща се отвътре... Призоваваше ли ме? Все още не, трябваше да открия следите на създадения преди това от мен ужас. Следвайки сребристия отблясък по пода, се насочих към банята. Още преди да натисна ключа и кръглата лампа да освети наоколо, ме удари позната миризма. Отново виолет-ки... Отново Нюзхет... Този аромат, който те кара да мъркаш от удоволствие при допира с кожата и с цвят на жито. Тази омайваща есенция в парфюма, шампоана, сапуна и дезодоранта на Нюзхет. Този простичък аромат, който остана незабравим за мен и след като ме напусна... Пъстроцветен полъх, който ми вдъхваше любов към живота, когато и да го усетех. Но сега за пръв път този аромат ми напомняше за страховита празнота. За липса, безизходица, вакуум. Много по-различно, съвсем друго от разтърсващото влечение, което ви кара да се чувствате живи, от комфортната неосведоменост, която въпреки всичко извисява духа ви, от тъмното усещане, което ви кара да вярвате в невъзможното. Мат за роба, който не знае как да живее без султана си... Празно, без мечти, фантазии и очаквания, жестоко нищо. Внезапното изчезване на един необикновен човек, придал смисъл на живота ви било чрез гняв, омраза или лудешки емоции. Няма я вече. Жената, която си чакал с нестихващ копнеж, с която си свързан чрез безкрайно влечение, ненавиждал си изневярата и, смятал си я за причина за всичките си неприятности, стоварвал си и всякакви вини, обаче си и простил, отърсвайки се от всички негативни мисли само заради един красив спомен, вече я няма. Тя не е онзи безжизнен, неподвижен, с празен поглед труп там вътре. Помръкналото лице не е нейното, загубилите усмивката си устни не са нейните, това по-студено от зимната вечер тяло не е нейното. Няма я вече Нюзхет!