Ахмед Юмит - Убийството на султана

Първо трябваше да се отърва от тази отвратителна светлина. Плътно затворих завесите като във всекидневната. Но сребристият отблясък на снега продължаваше да озарява стаята през изтърканите плюшени завеси. И не снегът, а отблясъкът му събуди друг спомен в умореното ми съзнание. За по-ярка светлина, отразявана от огромната пълна луна... Нощ като в сънищата, разхлаждана от лек пойраз*( Южен вятър. - Б. пр .). Успокояващ мирис във въздуха... Аромат на липи от улицата... Ветрец през отворения прозорец... Преплетените ни в леглото тела. Нюзхет нежно ме беше прегърнала.

- Хайде да поспим, само да поспим. Да видим колко можем да издържим без секс?

Часове издържахме... Какво ти издържане, тази нощ спах най-щастливо, най-безгрижно и най-спокойно. „Любовта не е само допир.“ Сякаш леко дишащото до мен тяло не беше чуждо, а част от мен; моята глава, моите гърди, моят гръб, моите ръце, крака, дихание и кожа. Тя сънуваше моя сън. Спокойно движещите се под клепките и очи бяха моите. Мисля, че тя чувстваше същото.

- Спах като бебе - беше казала сутринта. - В теб има нещо успокояващо.

Но явно то не и стигаше. Нужно и беше вълнение или някаква по-ярка личност, която не откриваше в мен. Ярка личност ли казах, та аз дори не знам какво значи това.

- Ти си сив - ми каза години по-късно една млада жена, с която флиртувах. - Цветовете те плашат.

После беше станала и напуснала масата. Нито ме беше потърсила повече, нито се беше поинтересувала от мен. Нюз-хет не ме мислеше за досаден... Дали? В такъв случай защо ме напусна?

Натиснах електрическия ключ на стената. Светлината озари познатата ми стая. Пристъпих нерешително няколко крачки, без да знам какво да правя и откъде да започна, и пак миризма на виолетки... Същите тръпки по кожата, същата буца в гърлото, но не толкова силно както преди. А и миризмата сякаш беше променена; смесена с тази на гниещо дърво, съсипани стени, остарели спомени и застаряващо тяло се беше превърнала в друг аромат.

Усещаше се най-вече около леглото. Че къде другаде? Приближавайки, забелязах колко е разхвърляно. А Нюзхет беше най-подреденият човек на света. Може би това беше и единствената ни прилика; и двамата се ужасявахме от безпорядъка. Както в жилището, така и в съзнанието. Подреждането на дома беше лесно, но на ума... Като петте си пръста познавах под-редеността на ума на Нюзхет, свикнал винаги да мисли систематично. Всъщност на това се дължаха и успехите и. Обаче заради подредеността на ума и систематичното мислене беше занемарила напълно битовите навици. Що се отнася до мен, след заминаването и не ми остана нито систематична мисъл, нито методични постъпки. Тъкмо напротив, когато умът ми се объркаше, ежедневното чистене и подреждане се превръщаха във фиксидея. Това не убягна от вниманието на братовчедка ми.

- Приличаш на стара мома - беше отбелязала Шазие.

Знаех, че има предвид жените със сексуален недостиг... Но нямах намерение да споделям с нея креватните си проблеми. Веднага бях извърнал поглед от изследващите и, питащи и разследващи големи черни очи вероятно с намерение да ми помогне. Две книги на нощното шкафче привлякоха вниманието ми. Това ли четеше преди сън? Приближих и взех горната с дебела кожена подвързия. На корицата имаше фина рисунка, която познах веднага: туграта на султан Мехмед Завоевателя... Книгата беше от Франц Бабингер. На задната корица пишеше Mehmed der Eroberer und seine Zeit. Султан Мехмед Завоевателя и епохата му. Едно от най-мащабните изследвания на великия владетел. Повдигайки книгата на Бабингер, видях отдолу бле-дожълта корица. Броят от април 1970 на списание Yeni Dergi... Спомних си, че това беше списание за изкуство. Сигурно беше останало от моминските години на Нюзхет, когато пишеше стихове. Беше много пристрастена към литературата и особено към поезията. Това точно ми създаде влечение към романите.

- Само четенето не е достатъчно, трябва и да пишеш - казваше, вперила поглед в очите ми. - Имаш силно перо.

За силното ми перо беше разбрала от писмата, които и пишех през пролетта на 1982-ра, която прекара в Германия. Всъщност никога не съм писал литературни текстове. Пишех на Нюзхет каквото ми дойдеше наум. Описвах усещанията си. Собствените си емоции, засягащото ме... Може би трябваше да я послушам и да пропиша... Но не го направих. А Нюзхет пишеше; имаше прекрасни стихове, жалко, че не продължи, историята взе връх. Науката убива поезията. Дали? Не зная. Не знам и кой го е казал. Знам само, че след известно време Нюз-хет заряза поезията. Също като Херодот... Този велик историк, нашият първоизточник, първо е подражавал на Омир. И може би е завиждал за „Илиада“, шедьовъра на поета. Но после изучаването и преподаването са натежали и изцяло се отдал на историята. И Нюзхет, сякаш не стигаше, че заряза мен, та заряза и изкуството, и поезията... Ако не беше го направила, ако не беше поставила академичната кариера над всичко, ако беше продължила да пише стихове, може би и мен... Не, не исках повече да мисля за това. Отново погледнах списанието. Защо беше привлякло вниманието и след толкова години? Може би имаше публикувано нейно стихотворение или статия? Отговор на въпроса ми даде лист хартия между страниците. Отворих страницата с поставения там лист. Пишеше „Изследване на Зигмунд Фройд: Достоевски и отцеубийството“. Доминиращата тема на списанието. Погледнах отново и забелязах, че заглавието фигурира и на корицата. Дали Нюзхет не работеше по нова тема? Или пък материалът беше привлякъл вниманието и, преравяйки библиотеката си? Отново се върнах на страницата със статията и сега забелязах изписаните върху мушнатия лист думи: