Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Добре ли си? Защо мълчиш?

Очаквах да каже: „Развълнувах се, странно е да те видя след толкова години.“ Но не, нито звук, нито раздвижване. И тогава забелязах светлината в лявата страна на шията и. Отгоре хвърляше отблясък уличната лампа пред прозореца. Какво беше това? При втората ми крачка ъгълът на виждане се промени и разбрах какво отразяваше светлината: ножът за писма с туграта на Завоевателя на дръжката. В годината, когато предадохме докторските си дисертации, бях купил два такива за мен и Нюзхет. Острието, което си представях как забивам в крехката снага на Нюзхет в деня, когато ме напусна, и стотици пъти след това. Треморът, който успях да преодолея в асансьора, отново завладя тялото ми. Усетих, че ми се завива свят, устата ми пресъхна до носоглътката. Не можех да си поема дъх, доповръща ми се. Ей сега ще се строполя, мина ми през ум, но не паднах. Стоях си все така вдървен. Страхувах се да мисля да не би дошлата ми наум вероятност да се окаже истина. А Нюзхет ме гледаше все така със сините си очи, започнали да избледняват, сякаш искаше тази вероятност да бъде истина.

Не зная колко време съм престоял там; вероятно дробовете ми са заработили внезапно по рефлекс, та започнах да дишам дълбоко. Не зная на кое вдишване съм дошъл на себе си. Но и когато се свестих, не можах да отида до бившата си любима, седяща с отметната назад глава на креслото няколко крачки по-нататък зад ниската масичка. Присвих очи, привикнали към слабата светлина, и успях единствено да се осмеля да огледам подробно. Да, детайлите бяха ужасяващи, от лявата страна на шията на Нюзхет, седнала в креслото до масичката с кана върху нея и наполовина пълна чаша вода, беше забит нож за писма.

И все пак, докато не видях кръвта, не бях сигурен с какво се сблъсквам. Стената от лявата страна на Нюзхет беше алено-червена. Бликналата от тънката и дълга шия кръв беше боядисала с цвета си сватбената снимка на госпожа Семиха и господин Фехим. Същата участ беше постигнала дървеното дюшеме между стената и Нюзхет. После кръвотечението се е забавило, но кръвта е продължила да тече. Процедила се надолу от шията на Нюзхет, обагрила в червено лявата страна на бялата и блуза и оставила малко тъмно петно там, където пръстите и са докоснали гърдите. И тогава проумях действителността: Нюзхет беше мъртва. Някой безмилостно я беше намушкал. Кой обаче? Внезапно потръпнах като от удар в гърба. Едно тихо „Ах!“ се отрони от устните ми; ни повече, ни по-малко, само „Ах!“.

„Посадете виолетки на гроба ми

Сигурно преди „Ах!“ да се отрони от устните ми, съм си помислил, че съм убил Нюзхет. А може би после? Не зная, но погледът ми веднага отскочи към ръцете ми; трепереха безутешно като две големи, подхванати от вятъра листа, в противовес на скръстените на гърдите на Нюзхет. Не ми пукаше, че треперят, веднага ги насочих към лицето си - за петно, червено леке, капка кръв... За доказателство на извършеното в няколко-то фатални часа, за които нямах спомен...

Светлината беше слаба, светеше само единият от наследените от бабата на Нюзхет неголеми кристални полилеи, и то само две от петте крушки. Тъкмо се отправях към бутона на стената, за да съживя и другия, когато една хрумнала ми идея ме вцепени. Ами ако не аз бях убиецът? Ако отнелият живота на Нюзхет беше още в апартамента? Бързо огледах стаята, но нямаше никого. Погледнах към мрачното антре, изглеждаше празно. Наострих уши и се ослушах. Ни звук, ни движение... Не, нямаше смисъл да се залъгвам; аз я бях убил. Сигурно после съм излязъл от апартамента, оставяйки вратата открехната. Внезапно си спомних, че тя още е открехната. Панически прибягах до нея и я затворих.

Обръщайки глава, отново срещнах погледа на Нюзхет. Спрях. Нюзхет! Жената, която години чаках с нестихващ копнеж. Безнадеждната ми любов, която обичах години с всекидневно нарастващо въжделение... И какво? От години чаканата любима аз ли... Със собствените си ръце ли... Този тремор, обхванал не само ръцете, но и цялото ми тяло... Горящите ми очи, стисналото ме сърце, заседналата в гърлото ми буца... Само да се отпусна...

Не, сега не може. Веднага отместих поглед, бързо се върнах в стаята и натиснах ключа за запалване на висящите над главата ми кристали. Със светването на втория полилей на тавана стаята се озари като ден. Стараейки се да се държа далеч от безжизненото тяло на Нюзхет, застанах под полилея. Заразглеждах ръцете си като неодушевени предмети. И макар да ги бях поднесъл под носа си, образът не беше ясен, не различавах подробности. Сложих си очилата за четене, които през последните петнайсет години носех в десния вътрешен джоб на сакото. Сега ръцете ми бяха видими като двама престъпници, които няма къде да се скрият. Милиметър по милиметър огледах дланите, горните им части, пръстите и кожичките на ноктите. Нямаше нито петна, нито зачервяване, нито кръв...