Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Казахте ли нещо?

Застанала на вратата на таксито, високата жена със светло-кестенява коса се взираше любопитно в мен.

- Не, тъкмо щях да се кача...

Жената, възприела като грубост тревогата ми, се отдръпна от вратата в знак да заповядам.

- Благодаря ви - и тъкмо да рипна на освободената от жената задна седалка, ме посрещна киселата физиономия на шофьора с мустаци ала Кларк Гейбъл, с поглед казващ хей, я по-кротко, който попита:

- Накъде, господине?

- Към Каракьой... - измърморих с единия крак в колата, а другия на снега. - Отивам на пристанището.

Леко повдигнатата му дясна вежда се отпусна, погледът му омекна и леко махна с ръка:

- Добре, влизай...

Уплашен да не си промени намерението, се отпуснах на седалката. Шофьорът, наблюдаващ с разбиране паническото ми нахлуване в колата, обясни дружелюбно, сякаш не той се беше начумерил преди малко:

- И аз оттам поемам към къщи.

Затвори вратата и продължи, убеден, че го слушам:

- До няколко часа ще стане поледица... Няма да има работа през нощта.

Последната ми грижа в този момент бяха таксиджийските неволи в снежните нощи, но щеше да прозвучи невъзпитано, ако не отговорех.

- Да, зимата естествено е тежък сезон - опитах да приключа разговора.

Олеле, защо отговорих, че като започна една тирада:

- Господ да е на помощ на бедните. Какво ще правят, ако нямат дърва и въглища?

Майчице, вероятно бях попаднал на бъбрив шофьор и щеше да дрънка безконечно. И по-неприятното - щеше да разпитва кой съм, какъв съм и какво правя тук по това време. Изведнъж проумях, че този срещнат случайно човек е единственият, който може да свидетелства, че съм убил Нюзхет. „Да, господин съдия, взех го от улица „Ханъмефенди“ в Шишли. Да, беше малко мълчалив, но не мязаше на убиец...“ Отклоних поглед от тъмните очи на шофьора, който все още ме наблюдаваше в огледалото, и го обърнах към тихата улица. Не зная дали разбра, но без да проговори повече, потегли. И докато преминавахме улицата сред шума на мъчещите се да се справят с трупащите се по предното стъкло снежинки чистачки и стърже-нето на веригите в снега, аз отново се опитах да преосмисля случилото се този следобед.

Можех да възобновя в паметта си всичко подробно с изключение на онези няколко пропаднали в мрака часа. Следобед беше звъннал телефонът. Какво правех аз? Обядвах. Приготвеното от стрина Кадифе зеле с месо и туршия... Не, отдавна бях привършил обяда. Гладех... Ризите, с които не се справяше стрина Кадифе...

„Чистенето, подреждането и педантизмът стават фиксидея на мъжете със сексуални проблеми“, казваше Шазие.

Не, беше го казала за жените със сексуални проблеми. А с гладенето бях свършил отдавна, може би още преди стомахът ми да смели зелето. Да, когато телефонът иззвъня, бях се нахранил, отдавна привършил с гладенето и седях на бюрото. Четях книга. Кройцерова соната на Толстой... Истинското заглавие би следвало да бъде Kreutzer Sonat, но вероятно така се произнася на руски, а може и преводът да е грешен, кой знае... Защото Толстой е бил вдъхновен от едноименната творба на Бетовен. Тъжната история на Позднишев, убил съпругата си... Напрежението в отношенията между двата пола... Изливането на гнева... Толкова добре е описано... Така реалистично трябва да се предава престъплението. И как Позднишев убива невяр-ната си съпруга? С нож... Странно, отлично си спомнях тази част на романа.

„Остра, закривена дамаскиня... Забих я с все сила в лявата и страна... Съпротивлението на корсета... После камата потъна в мека тъкан...“

Докато обмислях написаното в романа, дясната ми ръка напипа ножа за писма във външния джоб на палтото. Изобщо не приличаше на закривена и остра дамаскиня. Вероятно не беше и толкова остър. Ако Нюзхет носеше корсет, едва ли щеше да го пробие. Но с шията нямаше проблеми.

„После камата потъна в мека тъкан.“

Дали това съм мислел, забивайки ножа за писма в шията на Нюзхет? Момент, момент, не е ясно дали аз съм я убил. Тогава защо взех ножа за писма и сапуна? Защо не се обадих в полицията да разкажа всичко? То е ясно като бял ден. Може би ако умът ми си беше на мястото, щях да го направя, обаче неконтролируемото ми съзнание беше убило Нюзхет. В резултат на години стаяван гняв, омраза и желание за мъст. По безпощаден начин... Що за ирония, абсолютно варварство! При това с подарения от мен, същия като моя нож... Каква подигравка, какво варварство! Каквото и да беше сторила Нюзхет, не заслужаваше да умре...

- Да минем през Касъмпаша* - стресна ме пронизителният глас на шофьора с тънките мустачки. С десния показалец посочи наредените отпред коли с изпускащи пара задници и светещи стопове. - Викам, че има задръстване и ако чакаме да се отпуши...