Ахмед Юмит - Убийството на султана

Не бях сигурен дали имаше намерение да удължи пътя, или искаше да промени маршрута по необходимост. Но нямаше значение, дори да бях. Не можех да споря с него; имах нужда да размисля, да си припомня всички подробности от преживяното, да разплета пъзела, в който попаднах неволно, и час по-скоро да се измъкна от кашата.

- Разбира се - отговорих, стараейки се да държа лицето си по възможност в сянка. - Добре ще е да се измъкнем от задръстването...

- Да, особено ако и на Касъмпаша няма задръстване -измърмори, завивайки вдясно по локалното платно. - Ако всички направят като нас, свършено е.

Не, този нямаше да си затвори устата.

- Въпрос на късмет - отговорих успокоително. - Какво да се прави, какъвто ни е късметът.

Но и по локалното платно колите бяха наредени една зад друга. Търсещият повод за разговор шофьор избухна:

- Да му се не види макар... Нали ви казах...

- Не се ядосвайте, все ще се отпуши...

Да не бях отговарял, защото обърна глава и се огледа назад през дясното рамо. Помислих, че ще каже нещо грубо. Не, в погледа му нямаше гняв, напротив, имаше разбиране.

- Браво на вас, как можете да бъдете толкова спокоен? - В гласа му действително имаше изненада. - Ако можех като вас...

Помислих си, ако знаеше истината, щях да съм последният човек, на чието място би искал да бъдеш, но посочих колите отпред и казах:

- Друг изход няма - и да се ядосваме, и да си късаме нервите, и да слезем да се разкрещим, пътят ще се отпуши ли? След като колата не може да лети, трябва да потърпим.

Кимна разбиращо и се обърна напред.

- Прав сте, господине, трябва да сме търпеливи. Трябва, ама как в този истанбулски трафик... Няма шосета, няма инфраструктура, няма ред. И най-важното, няма уважение... Седнал си в колата и се мисли за важна клечка... А той си е, с извинение, обикновен хуй...

Е, отвори си устата точно както предполагах. Ако кажех млъкни малко, че ме боли главата, веднага щеше да се озъби и даже можеше да ме изрита от таксито. Тогава хем щях да си остана на улицата, хем да му създам незаличим спомен. Та да го разказва в съда: „Както казах, господин съдия, не разговаряше. Перко някакъв. Беше се отдръпнал в сянката, та да не виждам лицето му. Ако знаех, че е убиец...“

Оставих го на мира. Да си приказва. Това му беше професионален навик. Може би метод за успокояване... Може би и сам си говореше, когато нямаше клиенти. Лудост? Едва ли, напротив, сигурно беше предпазна мярка срещу изтрещяването в този пълен с луди хора град. Нека си приказва... Докато той говореше, аз се опитвах да размисля отново, да разбера какво се е случило в моментите на мрак, да си припомня пропуснати подробности и да открия някаква улика... Доказателство за невинността ми... Но този тънък, пронизващ глас...

- Разбирам ви, господине, но в задръстването се срещат всякакви... - да, този висок тембър ме заставяше да го слушам. - Типове, които даже не можете да си представите... Вчера един се нахвърли с брадва срещу шофьора, който не му даде предимство... Наистина пред очите ми... И то в центъра на града... Слава Богу, всички се намесихме... Можете ли да си представите, онзи носеше брадва в колата...

Не брадва, а кама дамаскиня... С каквато Позднишев беше убил съпругата си... И не защото не му дала предимство, а понеже с някакъв пианист изпълнявали Кройцеровата соната... За това си произведение Бетовен казал „върхът на единението между мъжа и жената“. И нашият Позднишев убил жена си, защото с пианиста достигнали върха... С кама дамаскиня...

- Има и някои с пневматични пушки...

Откъснах се от романа на Толстой и погледът ми отново се прехвърли върху снежната улица, по която колите едва пълзяха... Но дори отпушването на трафика не попречи на дрънкането на шофьора.

- Истината ви казвам, господине... Един колега от стоян-ката го е видял. А миналото лято един хахо... Извадил я през стъклото... Колата била „Порше“... Ония шестцилиндровите.... Докато гледал магистралата... И по задминаващия го джип... Четирицилиндрово „Ауди“...

Не беше ден, а привечер... Вероятно съм се облякъл през първите минути на мрачния период след телефонния разговор, защото при позвъняването на телефона бях по пижама. Синя на тъмносини райета... Сменям ги на три години. Но все същият цвят и десен... Събличам синята пижама на тъмносини райета... Обличам бледосинята риза, връзвам вишневата вратовръзка, обувам черния панталон и над него тъмносиньото сако...

Не забравяй черните летни мокасини... И, разбира се, ножа за писма с туграта на Завоевателя. Добре, сложил съм го в джоба и съм излязъл от нас. А после... После е ясно... Шишли, улица „Ханъмефенди“, блока „Сахтиян“... Години невижданото лице на любимата... Думи, които са ме подлудили, а може би толкова променената и външност, състаряването, погрозняването, бездушният поглед на сините и очи, преживяното от мен тотално разочарование... Да, разочарование... Вероятно съм убил Нюз-хет не заради натрупалата се с години омраза, гняв и мъст, а именно заради разочарованието...