Ахмед Юмит - Убийството на султана

- И това се е случвало, господине... Какво ли не е видяло това такси. Веднъж качих един възпитан като вас господин от Тешвикийе***. И той взе, та получи инфаркт в колата. Какво да правя, веднага обърнах. Закарах го в болницата, ама не го приемат. Кой си, какъв си, регистрации, документи... Абе, човекът умира, викам, никой не чува. Полудях, нахълтах при санитарите... Естествено, полицията веднага пристигна. И уж да помогна на човека, а то стоях два дни в кауша... Обяснявам ли, обяснявам на полицаите, не разбират. Щом съм помагал на някакъв непознат, значи, си имала крушка опашка? Какво да направя, накрая излъгах, че ми е пастрок. И написах накрак някаква история как уж го обичам повече от баща си...

Има още една версия за смъртта на бащата на Завоевателя. Да, не е научна разработка, по-скоро легенда. Според някои османски летописци смъртта на бащата на Завоевателя била неизбежна негова съдба. Според това предание Мурад II бил изключително набожен. Не бил и почитател на алкохола. Странна случка причинила смъртта му. Един ден, както си вървели с най-близкия му приятел и другар по оръжие Саруджа паша и с Исхак паша по моста на острова над Тунджа, срещнали един дервиш. Той плачел безутешно. Падишахът се съжалил над горкия човечец и го попитал защо плаче. Дервишът отпърво не искал да си признае, но когато падишахът настоял, отговорил с въздишка: „Заради Вас, господарю.“ Мурад се изненадал. „Защо плачеш за мен?“, попитал. Дервишът отново не желаел да отговори, но след упоритото настояване на султана казал: „Сънувах Ви, господарю, скоро ще отидете при Бога.“

Като чул това, Мехмед се ужасил.Защото дервишът не бил кой да е, а ученик на шейх Бухари 4 4 Учен и специалист по шериатските закони от Медина. - Б. пр. . Още преди трийсет години той познал, че Мурад ще победи силен съперник, чичо си Му-стафа, известен с прякора Измамника. Така Мурад, който не се усъмнил в предсказанието на дервиша, изпаднал в душевна криза и много скоро го налегнала тежка болест, която го повалила на четиридесет и седем години.

Това беше всичко писано и разказвано за смъртта на Му-рад II. Още преди години бяхме изчели тези документи заедно с Нюзхет, бяхме писали статии и изготвяли рецензии. И до-колкото знаех, нямаше нови данни, сочещи Завоевателя като отцеубиец. Тоест нямаше причина старата ми любов да вярва в това. Сигурно беше случайно поставянето една до друга на книгата на Бабингер за Завоевателя и изследването на Достоевски. Вероятно книгата на Бабингер беше донесена от Америка. И преди да заспи, и двете книги...

- Не, господине, аз не чета книги... Вестници... А и тях -докато чакам клиенти... И най-вече спортни вестници... По наследство съм от „Бешикташ“*... Не изпускам техен мач в Истанбул. За гостуващия отбор е трудно, естествено. Книги ли? Децата ми четат... А аз? Аз вече чета книгата на живота, господине... всеки клиент е отделна история... Вие не сте много приказлив, но всеки, който се качи в таксито, се разприказва... Не ме разбирайте погрешно, като казвам всеки, жени, мъже, траве-стити, ще прощавате, всички започват да разказват... Мястото ви е нещо като кушетката на психоаналитика. Е, и аз споделям опита си, като ми се развърже езикът... Като казах опит, та...

Думите му прекъсна звънът на телефона ми... Вибриращият в джоба на сакото ми малък апарат не само прекрати дрънкането на шофьора, но и ме върна към действителността. Кой ли ме търсеше? Ако кажеше търсих те у вас, но те нямаше?.. Тоест да свидетелства, че по време на убийството не съм си бил у дома. Ето ти още един очевидец. „Да, господин съдия, първо го потърсих у тях. Дълго звънях, но никой не отговори. После го намерих на мобилния... Каза, че отишъл на пазар. Но когато научих от вестниците...“ Дали да не вдигна? Въпреки зорко наблюдаващия ме в огледалото шофьор? Не, нямаше друг изход; извадих телефона. Когато прочетох на дисплея името на професор Тахир, ме заля вълна от радост. Не можех да си представя как уважаваният преподавател свидетелства срещу мен в съда. Но все пак обаждането му в тази снежна зимна вечер беше изненадващо. Вдигнах.

- Ало, професоре, здравей!

В ушите ми отекна свежият въпреки осемдесет и повече годишната му възраст глас.

- Ало, Мющак. Здрасти, синко... Къде си?

Какво да отговоря сега? Ако кажа, че съм вкъщи, щях да събудя подозренията на наострилия уши любопитен шофьор, който слушаше внимателно. Сигурно щеше да е свидетел №1 в съда. Като се има предвид, че помнеше като вчера случилото се преди деветнайсет години.