Ахмед Юмит - Убийството на султана

Параходът беше празен. Предпазливите истанбулци отдавна се бяха прибрали по домовете си заради лошото време. Отпуснах се върху празната пейка до парното под прозореца в голямата зала на входа. Опрях мокрите си обувки в нагорещения радиатор и се загледах в изчезването на снежинките в морето. Но след малко леко набразденото море изчезна. Видях излизащия си от блока „Сахтиян“ силует. Уплашен, отчаян, стремящ се да избяга час по-скоро. Никой да не ме види... Никой да не разбере, че съм бил у Нюзхет... И ако може всичко, свързано с нея, да изчезне. За жалост това не беше възможно. Професор Тахир знаеше, че съм поканен на вечеря. Добре, отбих първата атака, казвайки, че няма да отида. Той всъщност не се заинтересува. Дали нямаше да се поинтересува и след като разбереше, че съм убил Нюзхет? Естествено, че знаеше за връзката ни. И лесно щеше да се досети, че болезненото ми влечение към Нюз-хет можеше да ме подтикне към убийство. Ама не, как пък да се досети? Като дори аз не вярвам, че съм извършил престъпление. Така ли? Тогава защо изтрих отпечатъците в апартамента, унищожих доказателствата и прибрах оръдието на престъплението?

Започнах да се отпускам... Глад... Дали не ми падаше кръвната захар? Или това беше умора от преживяното? Нищо подобно, само тази странно миришеща топлина в корабчето след ледената атмосфера вън... Но отлично знаех, че не бива да се отпускам. Съсредоточих се и заоглеждах пътниците. Бяхме седемнайсет души. Точно пред мен седяха трима пийнали, които щом си отвореха устата, воняха на бира. Ожесточено, почти до бой спореха за дербито „Фенербахче“ - „Галатасарай“, което трябваше да се играе в края на седмицата, ако спреше снегът. Средната пейка до тях беше окупирана от шумна петчленна група младежи и девойки, идващи от училище или курсове, които се замерваха с вече топящи се снежни топки, сякаш намокрянето вън не им стигаше. В другата страна на помещението седяха достолепен господин и важната му съпруга, които благосклонно наблюдаваха палавите си деца. Зад тях през прозореца мълчаливо гледаше една от красивите жени на Истанбул, показваща със стойката и поведението си, че не и пука за света въпреки дебелите дрехи. Насреща и трима брадати сек-танти с дълги черни палта и отново нахлупени на главите след отръскването на снега такета... И точно срещу тях трима млади банкови или държавни чиновници, които ги гледаха с укор...

Не личеше някой да се интересува от мен. Можех да сложа точка, като изляза тихо навън и изхвърля в морето онзи остър нож на убийството и носещия отпечатъците ми сапун с мирис на виолетки, без някой да ме забележи. Но не още, опасно би било да излизам вън, едва спасил се от студа. Трябваше да изчакам пътниците да се успокоят, да забравят останалите и да потънат в доволство...

Гледах навън, докато корабчето напусна пристанището и се плъзна по все повече вълнуващото се море. Отдясно се простираха бреговете на историческия полуостров, обсипани с кораби. Може би там чакаше пътниците, които да превози до отсрещния бряг, сестрата на нашето корабче, изтънчен градски параход, привързан в пристанището на Еминьоню, устояващ на вълните, предпазвайки изящната си конструкция. Малко по-нататък ферибот, приключил днешната си служба, се готвеше да заспи, ако му позволи нарастващото морско бучене. Доста по-далеч от него, близо до Сарайбурну, беше пуснал котва огромен пътнически параход... На борда му пишеше „Freedom“. Свобода! Да скоча сега на този параход и да се отърва от тази снежна вечер, от това кърваво проклятие, от страха и чувството за вина... Възможно ли беше? Още на първото пристанище щяха да ми щракнат белезниците... А и бягството не означаваше ли да понеса със себе си проблемите, грижите и страховете си? И все пак ми се искаше... В края на гигантското бяло туловище на парахода, който нямаше да ме отведе до свободата, забелязах суша. Наситена светлина... И зад нея - първият хълм на Истанбул в цялото си величие... Устояващи на вятъра сред дърветата крепостни стени, кубета, кули, покриви... Дворецът „Топкапъ“, който почти четиристотин години е бил дом на османската династия... Новият владетелски дворец, както са го наричали... Познавах като петте си пръста всяка негова врата, всеки двор, всеки павилион, всяка стая, банята, готварницата, яхъра и фурната, любим терен на османските историци... И свещена територия за мен с двояк смисъл...

За пръв път бях признал чувствата си на Нюзхет пред Баб-юз-сааде, или Вратата на щастието. Като казвам, че съм ги признал, не мислете, че аз съм го направил. Къде тиии? Естествено, че първа Нюзхет разкри чувствата си, тя се взря в очите ми, тя ме хвана за ръка... Аз, онемял от щастие, се бях вцепенил до една мраморна колона пред вратата, където се е извършвало коронясването. Ти махни вцепеняването, но смелата ми любима, гушнала се в мен като разгонена котка, посочи двама възрастни немски туристи, които ни гледаха с любопитство, и каза: „Наблюдават ни“, с което тотално съсипа нещата...