Ахмед Юмит - Убийството на султана

Сиреч Мурад II сам е преотстъпил трона, завладян с толкова убийства, на сина си... Може да се попита какво още би направил. Но от толкова голяма челяд Всевишният е допуснал оживяването единствено на Мехмед II. Онова дете, което впоследствие се превръща в Завоевателя... И кой знае защо, въпреки че Мурад II му дал бащиното си име, по никакъв начин не го причислил към любимите си принцове...

- Аллах да пази челядта ви... - прекъсна размислите ми за завоювалия този град и баща му един глас.

- Аллах да превърне в злато всичко в ръцете ви.

Насреща ми се беше изправила с протегната дясна ръка млада жена с хитро святкащи под дрипите очи. Кога ли беше влязла? Нали бях огледал салона, нали очите ми бяха все във вратите... Може би е спала на някоя пейка или се е крила някъде, за да не я изхвърлят служителите. Като видя изненаданото ми изражение, сигурно помисли, че казаното досега не е достатъчно, та разнообрази молитвите:

- Аллах да наспори делата ви...

Да ми спорят делата... Ето това беше хубаво пожелание... Пуснах в шепата на младата просякиня останалите в левия джоб на сакото ми дребни монети... Ухили се, показвайки пожълтели зъби.

- Аллах да ви закриля от беди и неприятности...

До този момент не беше го направил, много вероятно и занапред да не го направи. Но наистина страшно ми се искаше пожеланията и да се сбъднат. А прибралата милостинята жена явно отдавна ме беше забравила. Вероятно тримата пияници на предната пейка не и хванаха окото, та се отправи към господина и жена му встрани от тях. Изведнъж забелязах, че всички пътници, включително шумните младежи, я наблюдават. Ето го удобния случай. Точния момент да изляза навън и да се отърва от уликите за престъплението. И докато просякинята приближаваше към новата си цел, бавно станах от топлия радиатор.

Както и предполагах, никой не се интересуваше от мен. Тримата пияндета пред мен я наблюдаваха, коментирайки, че е обикновена лъжкиня. Докато минавах край тях, чух единия с дебел глас да казва:

- Какво си мислиш, тая може да ни купи и тримата. Тия, брато, са въшливи от мангизи.

Нямах представа колко пари имаше жената, но мислено и благодарих, че е привлякла вниманието върху себе си, и бързо се измъкнах от топлия салон в снежната вечер навън.

Който от синовете ми стане султан, да предаде останалите на палача“

Посрещна ме пронизващ вятър... Вечерта в морето беше още по-студена. Настръхнах, но не се отказах, присвих очи и се огледах дали няма някого. Имах късмет... Никой не се виждаше. Дали пък молитвата на просякинята не се беше изпълнила? Приближих до синджирите на стълбата, по която слизаха пътниците. Дясната ми ръка вече беше в джоба на палтото, хванала ножа за писма. Пръстите ми опипваха изящната гравюра на султанската тугра върху сребърната дръжка.

- Моля те, внимавай, бате!

Обърнах се и се сблъсках с един едър служител. С цигара в уста, засенчил лицето си с ръка, се опитваше да се предпази от навяваните от вятъра снежинки.

- Ще се подхлъзнеш и ще паднеш в морето, пази Боже, няма кой да те спаси... Ако искаш да пушиш, ела насам. Тук е завет...

Усмихнах се спокойно.

- Не е ли забранено?

Махна с ръка.

- Че кой ще те види в това време?

- Не съм излязъл да пуша... Тръгнах към тоалетната...

- Добре... Тогава продължи направо... Ама, много те моля, стой далеч от парапета. По време на предишния лодос 5 5 Бурен южен вятър. - Б. пр. падна една жена, едва я спасихме...

- Благодаря ти - отговорих и тръгнах към тоалетната. Още в началото на малкия коридор ме блъсна силна миризма на урина. И веднага усетих каква нужда съм имал. Не ставаше дума за кучето на Павлов, а за тънките ми мокасини, стояли толкова дълго на мокро. Явно съм се сдържал от напрежение. Влязох през широко отворената врата на тоалетната. Макар студът да властваше и тук, липсваше стресиращото налягане на вятъра в ушите. Тоалетната беше празна, пристъпих към писоара и свалих ципа. Но не успях. Насилих се, изчаках, не, нито капка. Дали от напрежението? Дълбоко поех въздух, противната миризма изпълни ноздрите ми. Не и обърнах внимание, чаках ли, чаках, накрая потече. Много дълго уринирах. Като свърших, потръпнах от удоволствие. Отидох до умивалника да си измия ръцете. Ледена вода. Отказах се. Ако ме видеше Шазие, сигурно щеше да разбере, че не съм маниак на тема чистота и може би щеше да ме окуражи: „Браво, Мющак, явно положението не е било толкова сериозно.“ Но положението беше твърде сериозно. Ако не успеех да се отърва от уликите в джоба... И ако успеех да преметна служителя вън, който въпреки смразяващия студ не се отказваше от цигарата... Не, би трябвало молитвата на просякинята да е хванала дикиш. На вратата се появи едрата фигура на пристрастения към пушенето служител. Какво правеше сега тук?