Ахмед Юмит - Убийството на султана

- Ами професоре... - проточих. - Ей тук в едно...

- Нищо, нищо... - прекъсна ме професорът с пословичното си нетърпение. - Кажи на Нюзхет, че не мога да дойда довечера...

Какво! Откъде знаеше, че ще се виждаме с Нюзхет?

- Нюзхет ли каза, професоре?

- Да, нали тази вечер щяхме да ходим у тях.

Щяхме да ходим? Значи, и професор Тахир е бил поканен на вечеря. Изведнъж си спомних. Имам изненада за теб, беше казала Нюзхет. Явно изненадата е била възрастният ни преподавател.

- Тази вечер на вечеря - продължи преподавателят. - Но времето много се развали. Чудо би било да се намери такси... Сега не мога самичък да се придвижа от Тешвикийе до Шишли. Колко пъти звънях на Нюзхет, не отговаря. Затова ти се обадих. Моля те да и кажеш, че няма да дойда.

Божичко, ей сега съм свършен. Свидетел № 1 в съда нямаше да бъде този непознат шофьор, а прочутият професор по история Тахир Хакъ Бентли. „Мющак беше добро момче. От първите ми асистенти. Щеше да стане прекрасен историк. Само да не беше се запознал с Нюзхет.“ Не, не можех да позволя това. Това никога не биваше да се случва. Думите сами се отрониха от устата ми:

- Добре, професоре, и аз няма да отида. Нюзхет се обади само преди няколко часа. Кани ли се така? А и не каза, че ще идвате...

- Не каза ли?

- Не. Ако знаех, че ще идвате, и аз щях да дойда. А имам и друга работа. Отказах.

- Така ли? - запита възрастният човек, който и представа нямаше от случилото се. - Ама като ми се обади следобед, каза: „Професоре, имам изненада за вас, Мющак също ще дойде на вечеря.“

Не знаех какво да отговоря и замълчах.

- Какви ги върши това момиче? - избоботи професор Та-хир. - Първо покани мен, в последния момент каза, че и ти ще дойдеш, а сега не вдига телефона.

- Може да се е сетила нещо, да е излязла до магазина.

Професор Тахир се ядоса.

- Изобщо не ме интересува, Мющак. Всъщност се е впуснала в нещо откачено... Както и да е... Сигурно след малко ще се обади... Тогава ще и съобщя, че няма да отида. Хайде, приятна вечер...

- Приятна вечер, професоре - казах и затворих телефона. Зле започналата вечер продължаваше все по-зле. Сега какво да правя? Вече и професор Тахир беше забъркан, знаеше, че Нюз-хет ме е поканила на вечеря. Не можех да отрека следобедния телефонен разговор.

- Няма и нужда - каза пискливият глас на шофьора. Отново ме гледаше през рамо. Говореше шепнешком, като заговорник. - Ще повториш каквото каза на професор Тахир. Да, Нюзхет те е поканила на вечеря, но си отказал. Това е, ако могат, нека докажат обратното.

- Какво? - възкликнах.

Шофьорът рязко натисна спирачките и стърженето на веригите около гумите ме върна в реалния свят.

- Какво става? - наистина ме погледна този път. - Добре ли сте, господине?

- Добре съм, добре...

Погледът му се плъзна към мобилния в ръката ми.

- Лоша новина ли?

Да, край с мен, извършеното преди няколко часа престъпление полека излиза наяве. Искам да кажа, че освен да чакам, повече нищо не можех да направя. Може би човекът щеше да ми обясни как да се измъкна от този случай благодарение на богатия си опит. След като го мисля, значи, полудявам. И за да не разбере за лудостта ми този бърборко, взех да си съчинявам:

- Майката на един приятел... Тази нощ, вие да сте жив и здрав...

По лицето му се мярна израз на съчувствие, изглеждаше искрен:

- Бог да я прости... Възрастна ли беше?

- Да. Към осемдесетте...

- Такава и била съдбата, Господ да поживи младите.

Обърна се към волана и докато подкарваше колата, подхвана тирадата си отново, сякаш нищо не се беше случило.

- Веднъж от „Таксим“ се качи възрастна дама...

* Губернии. - Б. пр.

** Стихове на Мурад II от периода на оттеглянето му на острова. Б. пр.

*** Квартал в Истанбул. - Б. пр.

„Всяка нация има герои, с които се гордее‘

Едва стигнах за корабчето. Ако бях послушал хлевоустия шофьор и бях изчакал сблъскалата се с мерцедес камионетка на входа на Азапкапъ да освободи движението, всякак щях да изпусна корабчето в 21 ч. Без да ми пука за допълнителното вкочаняване на вледенените ми крака, слязох пред джамията на Соколлу Мехмед паша, преминах под плътния снеговалеж открай докрай през четвъртъчния пазар, където едно време бяха прочутите крепостни стени на Галата, а сега се разполагаха най-изпечените мошеници в търговията, и когато стигнах до пристанището на Каракьой, вратите вече се затваряха. Пъргаво размахах ръце и ако не бях привлякъл вниманието на служителя с огромен нос, затварящ вратите, щях да изпусна корабчето.