Ахмед Юмит - Убийството на султана

Може би беше възможен обективен, независим възглед, но все пак пълното отърсване от влиянието на различните дисциплини не беше възможно. Че какво друго е историята освен дебати и коментари на видни личности и събития, замъглени с времето, загубили актуалността си и в повечето случаи без никакъв писмен документ? Дори да не бях напълно съгласен с възгледа, че историята е онова, което пишат историците, тази наука не се ли създаваше от хора с различни възгледи, с напълно противоположни мнения, които не се свеняха в удобен момент да се обвинят взаимно в тесногръдие, невежество и шовинизъм? Не, заради това не се ядосвах на Нюзхет - а се спореше и дали е ориенталист. Ако трябваше да се ядосвам някому, това беше Тахир Хакъ. Защото той издейства на любимата ми стипендия в Чикагския университет. Е, не по своя воля, а с нестихващата настойчивост на нашата колежка. Естествено, за тази настойчивост Тахир Хакъ щеше да ми разкаже много по-късно... Молила го стотици пъти, без да ми каже. Е, усилията и дадоха резултат. Дори сега скъпият ни преподавател да я обвинява в ориенталщина, Нюзхет вече е най-известният учен сред нас. И няма да крия, че успехът и се дължеше на раздялата с мен и поемането по нов път.

Що се отнася до мен, си стоях на същото място като антикварен часовник, чийто притежател е забравил да го навие. Да, продължих академичната си кариера; пишех монографии, публикувах статии, пишех книги. Да, получих покани от няколко, макар и не много популярни, чужди университета, направих кариера, накрая станах и професор. Да, животът продължи, имах любовници, дори за малко да се оженя за една, но всичко беше от ден до пладне. Всъщност си останах в деня, когато Нюзхет ме напусна и замина, там, където отиде, в момента, когато си тръгна. Нещастен, отчаян, гневен...

Да, гневен; няма да крия, двайсет и една години подхранвах увлечението си по нея повече с омраза, отколкото с любов. Двайсет и една години ли казах, не, двайсет и една години, осем месеца и три дни... Годините минаха в мисли за нея. И не само за хубавите мигове, но и за несправедливостта, измяната, униженията... Спомени, изпълнени повече със страдание и болка... Понякога, мислейки за нея, се вцепенявах от омраза, ярост и злост. Представях си как забивам ли забивам в крехкото и тяло онзи сребърен нож за писма с туграта* на султан Мехмед Завоевателя на дръжката, който винаги стоеше на бюрото ми... После се засрамвах от необузданата си омраза и веднага изхвърлях тези мисли от ума си. Е, поне се опитвах да ги изхвърля. Исках да изтрия от паметта си всички спомени за невярната си любима, образа, гласа, миризмата и всичко останало и проклинах гимназиалния си професор, който ме насочи към историята, и първия час в университета, където се запознахме. После се успокоявах, осъзнавайки несправедливостта си към професора, себе си и университета и проумявах, че трябва не да се ядосвам, а да изхвърля от живота си призрака на Нюзхет. Не би трябвало да е толкова трудно. Обаче всяко усилие завършваше с неуспех, смятаните за забравени спомени се завръщаха по-силни от преди, мислените за потиснати чувства набъбваха в душата ми по-буйно от преди. Жалко, но изобщо не можах да изкореня дълбоко впилото се в мен нейно присъствие.

Ето защо липсата на каквото и да било вълнение, когато чух гласа и по телефона, беше толкова изненадваща. Може би я бях забравил, без да усетя, може би беше заблуда това опиянение, което толкова години смятах за любов, а може би тази влудяваща страст беше единствено професионална ревност. Огромна завист към успеха на разумната инициатива на предпочелата при първа възможност чужбина пред мен моя любима... Докато Нюзхет чакаше от другата страна на линията, аз се паникьосах от връхлетелите ме мисли. Не исках това, което все още и сам не успявах да анализирам, да се усети от напусналата ме жена. Предпочетох да сподавя неразбираемите чувства и не-узрели мисли и да отговоря „не“, влизайки в ролята на широко скроен стар приятел.

- Не, ти си успялата, Нюзхет. Ти си ученият, аплодиран в цял свят - прозвуча малко приповдигнато, но тонът ми продължаваше да е убедителен. - Аз само се опитах да продължа академичната си кариера.

- Изобщо не си се променил - отговори сериозно. - Още си все така несправедлив към себе си. Прочетох изследването ти върху „Указ за братоубийство“ на Завоевателя. Великолепна разработка според мен...

Защо да лъжа, похвалата ми се понрави, но тъй като не знаех накъде ще се насочи разговорът, взех да скромнича:

Читать дальше