Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

Керстнер отрони една въздишка.

— Но за това и дума не можеше да става.

— Как така не можеше? — попита Пиа.

— Тя не можеше да понася Георг — отвърна Керстнер и разтърка уморените си очи. — Всъщност и той не я понасяше. Но главното е, че Изабел се беше омъжила за мен най-вече по финансови съображения. Аз пък вложих всичките си спестявания в изграждането на клиниката и трябваше да работя често по петнайсет-шестнайсет часа на ден, също и през уикендите. Това не й харесваше.

Той изкриви измъчено лице.

— Дълго се борех за нея. — Керстнер гледаше втренчено пред себе си. — Дори и когато започнах все по-ясно да усещам колко съм й безразличен. Постоянно се карахме, най-вече за пари. Тя ме напускаше, връщаше се, пак ме напускаше… беше ад.

— Кога ви напусна жена ви? И защо?

— Може би защото в някакъв момент не е имало какво да я задържи при мен — сви рамене Керстнер. — В края на май тя окончателно си събра багажа и когато вечерта се прибрах вкъщи, нея я нямаше. Беше си тръгнала.

— А беше ли взела дъщеря ви със себе си? — попита Пиа.

— Първоначално не — каза тихо Керстнер. — Преди около четиринайсет дни я взе от детската градина и оттогава не съм виждал и Мари.

Боденщайн наблюдаваше този мъж и се опитваше да анализира видяното. Керстнер беше направо смазан, но дали смъртта на жена му беше това, което извикваше сълзи в очите му?

— Къде живееше жена ви, след като ви напусна?

— Не знам.

— А дъщеря ви? Къде е тя сега?

Керстнер вдигна поглед, после отново извърна лице и се втренчи с каменно изражение в ръцете си.

— Ами аз… и това не знам.

— Кога видяхте за последен път жена си? — попита Пиа.

— Вчера — зашепна бързо Керстнер. — Тя изведнъж се появи в клиниката.

Пиа стрелна с поглед шефа си.

— В колко часа? — попита Боденщайн.

— Около шест без петнайсет — отвърна Керстнер, без да вдигне поглед. — Тъкмо излизах от операционната, когато Изабел се втурна към мен и каза, че трябва да поговорим.

— И какво искаше от вас?

Човекът само поклати мълчаливо глава.

— Доктор Керстнер — каза Пиа меко, но настоятелно, — знаем, че жена ви е заредила колата си в пет следобед, после е дошла при вас в клиниката, а няколко часа по-късно трябва да е била мъртва. Вие може би сте последният, който я е видял жива. Моля ви, отговорете на въпроса.

Керстнер гледаше втренчено и мълчаливо пред себе си и сякаш изобщо не чуваше.

— Карахте ли се? За какво? Сигурно е искала нещо от вас?

Мълчание.

— Къде бяхте вчера вечерта? — попита Боденщайн. Изведнъж ситуацията напълно се промени. Пред очите му шокираният вдовец се превърна в потенциален извършител на убийството. Имаше и мотив, дори не един. Несподелена любов, разочарование, ревност. — Имате право да не казвате нищо, което може да ви навреди. Искате ли да се обадите на адвокат?

Тогава мъжът повдигна невярващо поглед.

— Да не би да искате да кажете, че аз съм…?

— Видели сте Изабел само няколко часа преди смъртта й — отвърна Боденщайн. — Жена ви, ви е напуснала. Вие не знаете къде е отседнала. Вероятно сте били ядосан и обладан от ревност.

— Не, не! Това не е вярно! — прекъсна го рязко Керстнер. — Не съм й бил ядосан, нито съм изпитвал ревност… вече не.

— Как така — вече не?

— Ами… — започна той, но отново млъкна.

— Просто ни кажете какво искаше вчера жена ви от вас.

Керстнер прехапа устни и обори глава. И най-внезапно започна да плаче. Беше измъченото хлипане на един отчаян човек и той дори не се опита да избърше сълзите, които течаха по лицето му.

Седмицата започна със съвещание на всички служители на К-ІІ в седем часа сутринта. След няколко относително спокойни седмици сега имаха да работят по цели два случая, като самоубийството на главния прокурор Харденбах щеше да се поеме от Областната криминална полиция. Боденщайн не бе недоволен, че случаят „Харденбах“, който лесно можеше да се причисли към политическите, ще се отнесе към по-висша инстанция. Сега той внимателно слушаше как неговите служители излагат първите фрагменти по случая „Изабел“, от които може би в скоро време щеше да се нареди сложен пъзел. Франк Бенке, в качеството си на криминален комисар, беше втори по ранг в екипа след Боденщайн — преди две години той се бе преместил заедно с шефа си от Франкфурт в Хофхайм. Роден и израснал във Франкфурт, той малко надменно окачествяваше всичко, което се намира извън границите на града, като дълбока провинция.