Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

Керстнер хвърли бегъл поглед на емблемата, а после погледна въпросително лицата на двамата служители.

— Да, разбира се — кимна им той и им даде знак да го последват.

Прекосиха приемната и влязоха в нещо като чакалня, където имаше масивна селска маса с осем обикновени дървени стола. В единия ъгъл на помещението имаше легло, прозорец и стар диван, на който лежеше едно куче между няколко овехтели възглавници; то само повдигна леко глава и после отново затвори незаинтересовано очи. Керстнер обиколи масата и хвана облегалката на един стол. Явно или беше човек, който не държи на ненужни любезности, или просто се чувстваше твърде изтощен, за да бъде любезен. Пиа плъзна поглед из стаята. Видя етажерки, отрупани с папки и книги, рамкирани фотографии и документи, а сред тях — едно доста старинно изглеждащо оръжие върху масивен дървен рафт. Такива неща беше виждала навремето из студентските кръчми. Две гръцки букви, пресичащи две преплетени една в друга ръце. Един меч пронизваше ръцете. Изглеждаше свирепо. Тя не можа да разчете изречението, изписано отдолу.

— Господин доктор Керстнер — започна Боденщайн, — вие ли сте съпругът на госпожа Изабел Керстнер?

— Да — отвърна изненадан ветеринарният лекар и неволно се изправи. — Защо ме питате? Случило ли се е нещо?

Ръцете му стиснаха облегалката толкова силно, че чак кокалчетата му побеляха.

— Съпругата ви шофира ли сребристо порше „Бокстер“? — продължи Боденщайн.

Керстнер го гледаше втренчено с непроницаемо лице, без да помръдне. Мускулите на челюстта му се напрегнаха.

— Защо искате да знаете? Да не е претърпяла злополука?

— Кога видяхте за последен път жена си?

Ветеринарният лекар не реагира на въпроса.

— Но какво се е случило?

— Тази сутрин е намерен трупът на млада жена. — Боденщайн спести детайлите, тъй като нещо в поведението на Керстнер му вдъхваше недоверие. — В джоба на панталона й са открити ключове за кола, които стават на сребристо порше „Бокстер“. И това порше с регистрационен номер МТК-IK 182 е предоставено на жена ви.

При тези думи бледото лице на мъжа стана още по-бледо. Той се втренчи в Боденщайн като зашеметен, изражението му беше празно и отнесено, а липсата на каквато и да е реакция накара комисаря в първия момент да си помисли, че човекът отсреща не го е разбрал.

— Жената има татуировка на пъпа.

— Делфин — пророни глухо Керстнер. — О, боже!

Той прокара пръсти по косата си, после се свлече на стола и сложи ръце пред себе си на масата, сякаш се готвеше за сеанс.

Боденщайн и Пиа размениха бърз поглед.

— Ще бъдете ли така любезен да ни придружите до Франкфурт, за да идентифицираме жена ви? — попита Пиа ветеринарния лекар.

Минаха още няколко секунди, докато чутото стигне до него. После той рязко се изправи и тръгна към вратата. Съблече в движение престилката и несъзнателно я остави да падне на пода. В този миг червенокосият фелдфебел с мопсоподобното лице отвори вратата, без да почука преди това.

— Миха, аз… — започна тя, но млъкна при вида на каменната физиономия на шефа си. Явно червенокосият „мопс“ и докторът се разбираха без думи.

— Излизам — каза Керстнер. — Изабел е мъртва.

— Това е невъзможно! — каза „мопсът“ и Боденщайн разтълкува реакцията й като вик на отчаяние от смъртта на жената, но следващите думи му поясниха по-добре. — Не можеш да тръгнеш ей така сега! Та нали конят още не се е събудил от упойката и…

— Обади се на Георг — прекъсна я сурово Керстнер и излезе през вратата.

По време на пътуването към Института по съдебна медицина в Заксенхаузен Керстнер не пророни нито дума; само седеше с безизразен поглед и мълчеше, сякаш потънал в някакво зловещо, бездънно спокойствие. Центърът по съдебна медицина се намираше на „Кенедиалее“, в една помпозна вила от края на миналото столетие. Още отдалече Боденщайн съгледа стълпотворение на пресата с подвижни предавателни станции и куп любопитни репортери. Очевидно тленните останки на главния прокурор Харденбах вече бяха пристигнали.

— Карайте към входа за клиенти — каза Пиа, за което бе възнаградена с учудения и зарадван поглед на своя шеф, който бе разбрал намека й. — На следващата пресечка веднага вляво до зелената порта. Там ще ме оставите.

С някакъв загадъчен трик Пиа отвори портата и Боденщайн вкара колата в задния двор, където бяха паркирани още три автомобила и една катафалка. Малко по-късно влязоха необезпокоявани в сградата. Керстнер последва безмълвно Боденщайн и Пиа по стълбата, водеща до подземието на сградата, в което се помещаваха залите за аутопсия. В средата на първото помещение имаше носилка с труп, покрит със зелен чаршаф. В рамката на вратата се появи служител по съдебна медицина. На лицето му грейна радостна усмивка.