Heлe Нойхаус - Убийството на мистериозната жена

Това е роман. Всички лица и истории са измислени от мен. Благодарна съм на сестрите си Клаудия Коен и Камила Алтфатер, както и на Марлин Ридъл за ценните съвети и голямата подкрепа за създаването на тази книга. Благодаря на доктор Екехарт Шмит за информацията относно употребата на натриев пентобарбитал във ветеринарната медицина.

Благодарности и на Лотар Щрю, който имаше тежката задача да приведе тази книга в настоящия й вид. Мисля, че двамата свършихме доста добра работа.

Накрая искам да благодаря на мъжа си Харалд за неговото търпение. Сигурна съм, че се гордее с мен.

Неле Нойхаус

Келкхайм, февруари 2009

Пиа Кирххоф се облегна на оградата на пасището. Облакътена на най-горната греда, тя доволно заоглежда двата коня, които сновяха с пълни муцуни из овлажнената от росата морава и търсеха местата, където тревата им изглеждаше най-крехка.

Изгряващото слънце караше капките роса да блестят и правеше козината на конете по-лъскава. Пиа гледаше с усмивка как двата коня пристъпваха един до друг със сведени глави над голямото, обрасло с високи дървета, пасище и въздишаше доволно. От дистанцията на времето раздялата с Хенинг все повече й се струваше добро решение. След шестнайсет години, прекарани в града, в модерното и луксозно старинно жилище, в което играеше ролята на съпругата на доктор Хенинг Кирххоф, сега, на трийсет и осем години, тя беше изцяло самата себе си. По щастливо стечение на обстоятелствата магистрала А-66 в посока Вестбаден я отведе право в един малък двор, където можеше да се настани с двата си коня. Сега вместо беемве кабрио караше автомобил с висока проходимост. Свободното си време прекарваше в разтребване на дворчето, почистване на конюшните, подреждане на балите слама и сено и ремонтиране на къщата. Преди един месец се беше върнала и към старата си работа като криминален полицай. По също толкова щастливо стечение на обстоятелствата, като покупката на Биркенхоф в Унтерлидербах, беше получила откритото едва преди две години място в К-ІІ на хофхаймската дирекция на полицията. Този уикенд трябваше да е на смяна колегата й Франк Бенке, но когато я попита дали иска тя да поеме дежурството, Пиа отговори с „да“. В седем и петнайсет й съобщиха, че преди половин час един гроздоберач от Хофхайм е намерил в лозето си трупа на някакъв мъж. Пиа остави чистенето на обора за по-късно, смени старите си джинси с чисти и се спусна по чакълестата пътека на Биркенхоф. Хвърли последен поглед към конете, които си имаха и трева, и вода, и достатъчно сянка, и се съсредоточи върху първия си случай на новата работа.

Щеше да е прецедент Козима да не забрави преди полета нещо жизненоважно в офиса. Ето защо Оливър фон Боденщайн не се учуди особено, когато в седем и половина сутринта жена му се сети за съпътстващите документи на камерата, които се намирали в трезора на някое от помещенията в нейната фирма. Приготвената прощална закуска беше пропусната, а сбогуването с дъщеря им и кучето стана на прага.

— Къде е брат ти? — попита Козима седемнайсетгодишната си дъщеря, която седеше с разрошена коса и стъклен поглед на най-долното стъпало и се прозяваше, грубо изтръгната от дълбокия си неделен сутрешен сън. Трескавите заминавания на майка й за някоя далечна страна, последвани от седмици наред отсъствие, й бяха познати още от детството й.

— Сигурно още лежи някъде в кома — сви рамене Розали. — Гаджето му за разнообразие го изоставило. Това едва не го уби.

За нея беше станала обичайна честата смяна на приятелките на по-големия й брат. Периодичните му раздели на всеки четири до шест месеца, последвали страстна и изпепеляваща любов, отдавна не бяха тема на разговор в семейство Боденщайн.

— Трябва да тръгваме, Козима — подаде се Боденщайн на вратата. — Ако се появи още нещо, току-виж, самолетът излетял за Южна Америка без теб.

— Пази се, мъничката ми. — Козима разроши нежно косата на дъщеря си. — И ходи на училище, макар и да не съм тук.

— Много ясно. — Розали завъртя очи и се изправи, за да прегърне майка си на сбогуване. — И ти се пази. Аз ще се оправя тук.

Майката и дъщерята се спогледаха и се усмихнаха малко насила. Твърде много си приличаха и затова се разбираха много добре.